Ако дъщеря ми се върне при него, да не стъпва повече у дома ми

— Не мога повече, мамо! — гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха зачервени от плач. Стоеше на прага на кухнята, с куфар в ръка, сякаш всеки момент ще се разпадне. Беше ноември, студът се просмукваше през прозорците, а в мен бушуваше буря.

— Влез, Мария. Седни. — опитах се да звуча спокойно, но вътре в мен всичко крещеше. Не беше първият път, в който тя се прибираше у дома след поредния скандал с Иван. Но този път по бузата ѝ имаше синина.

— Мамо, той… той пак ме удари. Кълна се, че този път ще си тръгна завинаги! — думите ѝ се разляха като река, а аз я прегърнах силно. В този момент се заклех пред себе си: никога повече няма да позволя това да се случи с детето ми.

Мария винаги беше чувствителна. Още от малка плачеше за всяко счупено колело или обидна дума в училище. Когато срещна Иван, сякаш разцъфна – поне така изглеждаше в началото. Но скоро след сватбата започнаха проблемите. Първо ревност, после контрол – къде ходиш, с кого говориш, защо не си вкъщи навреме. После дойдоха и шамарите.

— Защо не си ми казала по-рано? — попитах я тихо, докато ѝ слагах лед на лицето.

— Срам ме беше… А и ти винаги си казвала, че семейството е най-важното. — прошепна тя.

Почувствах се виновна. Дали аз не бях виновна за това, че тя търпи? Дали моите думи не я бяха вързали към този човек?

Седмици наред Мария остана у дома. Опитвах се да я подкрепя – водих я на психолог, готвех любимите ѝ ястия, вечер гледахме стари снимки и се смеехме през сълзи. Но Иван не спираше да звъни. Пращаше съобщения: „Обичам те“, „Без теб съм нищо“, „Ще се променя“.

Една вечер я чух да плаче в стаята си. Влязох без да почукам.

— Мамо… мисля да му дам още един шанс. — каза тя с треперещ глас.

— Ако прекрачиш прага на този дом и се върнеш при него, Мария, повече не се връщай тук! — думите ми излязоха по-рязко, отколкото исках. Но не можех да позволя това да продължава.

Тя ме погледна ужасено.

— Как можеш да ми кажеш такова нещо? Аз съм ти дъщеря!

— Точно защото си ми дъщеря! Не мога да гледам как се унищожаваш! Ако ти не уважаваш себе си, поне аз ще те защитя – дори от теб самата!

Последваха дни на мълчание. Мария почти не излизаше от стаята си. Аз също страдах – всяка вечер плачех тихо в кухнята, за да не ме чуе. Спомнях си как я люлеех като бебе, как ѝ пеех приспивни песни… Как стигнахме дотук?

Една сутрин намерих бележка на масата: „Мамо, отивам при Иван. Трябва да опитам още веднъж.“

Светът ми се срина. Обадих ѝ се веднага, но телефонът ѝ беше изключен. Дни наред не знаех нищо за нея. Приятелките ми казваха: „Остави я – сама трябва да вземе решение.“ Но как една майка може да остави детето си?

Минаха три месеца. На Бъдни вечер телефонът звънна. Беше Мария.

— Мамо… Може ли да дойда у дома?

Гласът ѝ беше тих и уморен.

— Къде си?

— В болницата съм… — прошепна тя.

Сърцето ми спря за миг. Отидох при нея веднага. Лекарят ми каза: „Добре е физически, но е много травмирана.“

Върнах я у дома. Този път не казах нищо. Само я прегърнах и плакахме дълго заедно.

Днес Мария е по-силна. Ходи на работа, има нови приятели. Но белезите остават – не само по тялото ѝ, а и в душата ѝ.

Понякога нощем се будя и се питам: Дали постъпих правилно? Дали една майка има право да поставя такива условия на детето си? Или трябва просто да обича безусловно?

Кажете ми вие – какво бихте направили на мое място? Има ли граница между любовта и самоуважението?