„Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката!” – Историята на една самотна майка от Люлин

„Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката!” – думите на съседката ми Галя отекваха в ушите ми, докато се опитвах да отключа вратата с треперещи ръце. Беше студена мартенска вечер, а стълбището в панелката ни в Люлин миришеше на влага и цигари. Синът ми, Петър, стоеше до мен с раница, по-голяма от него, и ме гледаше с онези големи кафяви очи, които наследи от баща си.

– Мамо, защо леля Галя винаги ти говори така? – прошепна той, сякаш се страхуваше да не я събуди.

Не знаех какво да му отговоря. Истината беше, че откакто се разделих с баща му – Красимир, животът ми се превърна в поредица от битки. Не само за пари, но и за уважение. Красимир изчезна още преди Петър да навърши три години. Сега живее някъде в Германия, има ново семейство и изпраща издръжка само когато му напомням по десет пъти. Майка му – баба Мария – е пенсионирана учителка, живее в центъра и всеки месец ми звъни да ми каже колко съм неблагодарна и как съм съсипала живота на сина ѝ.

– Не обръщай внимание, Пете. Хората говорят каквото си искат – казах тихо и го прегърнах.

Но думите на Галя ме боляха. В нашия блок всички знаеха всичко за всички. Когато Красимир си тръгна, клюките започнаха: „Сама си е виновна“, „Много претенции имаше“, „Да беше по-сговорчива“. Никой не знаеше колко пъти съм стискала зъби, когато Красимир се прибираше пиян и хвърляше чинии по стената. Никой не видя как една вечер го молих да не крещи пред детето. Всички виждаха само това, което им беше удобно.

Работя като продавачка в малък хранителен магазин на ъгъла. Заплатата стига едва за сметките и храна. Петър расте бързо – обувките му вече са скъсани, а аз броя стотинките за нови. Понякога вечеряме само хляб с лютеница. Майка ми помага с каквото може – пенсията ѝ е малка, но винаги намира начин да донесе буркан туршия или компот.

Една вечер, докато миех чиниите, телефонът звънна. Беше Красимир.

– Какво пак искаш? – каза той без поздрав.
– Издръжката за този месец… – започнах плахо.
– Пари нямам! Да ти дава майка ми! Тя е учителка, нали? Или да си намериш по-добра работа! – изкрещя и затвори.

Седнах на пода и се разплаках. Петър дойде при мен и ме прегърна.
– Мамо, ще мине. Аз ще стана футболист и ще ти купя голяма къща!

Тези думи ме държаха жива. Но болката от унижението не минаваше. На следващия ден Галя ме спря на стълбището:
– Чух, че пак си ревала за пари. Ако майка му е толкова богата, нека тя плаща издръжката! Ти само се оплакваш!

Погледнах я право в очите:
– Не сте ми в обувките, Гале. Лесно е да съдиш отстрани.
– Ама ти все другите ти виновни! – изсмя се тя и затръшна вратата.

Вечерта седнах с Петър да учим уроците по математика. Той трудно схващаше дробите, а аз се опитвах да не избухна от умората и напрежението. В този момент телефонът пак звънна – този път беше баба Мария.

– Слушай ме внимателно! – започна тя без поздрав. – Ако още веднъж притесниш Красимир за пари, ще те дам под съд! Ти само го използваш! Петър не заслужава такава майка!
– Госпожо Мария, аз само искам синът ви да си изпълнява задълженията като баща…
– Не ме интересува! Ако не можеш да се оправиш сама, върни ми детето!

Затворих телефона със свито сърце. За миг си представих как Петър живее при тях – в големия апартамент на булевард „Витоша“, с нови дрехи и играчки… Но без мен. Не можех да го допусна.

На следващия ден в магазина дойде социалната работничка Даниела. Познаваме се от години.
– Как си, Мариела? Изглеждаш уморена.
– Не знам как ще издържа още дълго… Всички ме сочат с пръст. А парите не стигат.
– Знам, че ти е трудно. Но не си сама. Има програми за помощ на самотни майки. Мога да ти помогна с документите.

За първи път от месеци почувствах надежда. Вечерта разказах на Петър:
– Може би ще получим помощ от държавата.
– Значи няма да трябва да се местим при баба Мария?
– Не, миличък. Ще се справим.

Дните минаваха бавно. Клюките не спираха – Галя разказваше на всички как съм мързелива и чакам на помощи. Красимир не се обаждаше повече. Но аз започнах да вярвам, че мога да се справя сама.

Една сутрин Петър ми подаде рисунка: аз и той пред малък апартамент с надпис „Нашият дом“.
– Това е нашето щастие, мамо! – каза той.

Погледнах го през сълзи и си помислих: може би парите не купуват щастие… Може би щастието е в малките моменти на обич и подкрепа.

Скъпи читатели, кажете ми: Кое е по-важно – парите или достойнството? Дали някога ще спрат да ни съдят само защото сме сами?