„Ако не беше разглезила дъщеря си, още щяхте да сте заедно“ — Изповедта на една българска свекърва
— Не може така, Мария! Не може да ѝ позволяваш всичко! — гласът ми трепереше от гняв и отчаяние, докато гледах как внучката ми, малката Елица, разлива сок по целия килим и се смее, сякаш това е най-забавното нещо на света.
Мария, снахата ми, само се усмихна снизходително и каза:
— Мамо Цвете, тя е дете. Трябва да изразява себе си. Не искам да я ограничавам.
Почувствах как кръвта ми кипва. Винаги съм вярвала, че децата имат нужда от граници. Че ако не ги научиш на уважение и дисциплина навреме, после ще страдат. Но Мария беше от онези „модерни“ майки — четеше книги за възпитание, гледаше клипове в интернет, вярваше, че децата трябва сами да избират всичко: от дрехите си до това кога да си лягат.
Синът ми, Даниел, стоеше между нас като сянка. Виждах как се измъчва — обичаше и мен, и жена си. Но все по-често усещах, че се отдалечава от мен. Че вече не съм онази опора в живота му, каквато бях някога.
Вечерта след скандала седях сама в кухнята. Чувах как Мария се смее с Елица в детската стая. Смехът им ме бодеше като игли. Спомних си моето детство — строгата ми майка, която не позволяваше волности. Бях ѝ благодарна — станах човек! Но дали не бях прекалила със строгостта към Даниел? Дали затова сега той търси топлина в Мария и нейните „свободни“ методи?
Дните минаваха в напрежение. Елица ставаше все по-непослушна — крещеше в магазина, ако не ѝ купим шоколад; хвърляше играчки по гостите; веднъж дори удари друго дете в парка. Опитах се да поговоря с Мария:
— Мария, виждаш ли какво става? Тя няма никакъв респект! Хората ще кажат, че сме я разглезили!
— Не ме интересува какво ще кажат хората! — отвърна тя остро. — Искам Елица да бъде щастлива, а не подтисната!
— Щастието не е в това да правиш каквото си поискаш! — извиках аз. — Ами ако утре някой ѝ каже „не“? Как ще се справи тогава?
Мария млъкна и ме изгледа с онзи поглед, който ме караше да се чувствам стара и ненужна.
Скоро след това Даниел започна да се прибира все по-късно. Веднъж го чух да казва на Мария:
— Не мога повече така… Постоянните кавги между теб и майка ми ме побъркват.
Сърцето ми се сви. Не исках да го губя. Не исках домът ни да се разпадне. Но сякаш всичко вървеше натам.
Една вечер, когато Елица отново направи сцена пред гостите ни (разля супа върху новата покривка и започна да пищи), аз не издържах:
— Стига вече! — извиках. — Това дете няма никакво възпитание!
Мария скочи като ужилена:
— Ако не ви харесва как я възпитавам, може би е време да си потърсите друго място за живеене!
Даниел мълчеше. Погледна ме с тъга и умора.
На следващия ден той дойде при мен:
— Мамо… Може би е по-добре за всички да си намериш квартира. Ще ти помагаме финансово… Просто… тук вече не е спокойно.
Сякаш земята се разтвори под краката ми. Цял живот съм давала всичко за това семейство! Гледах ги — младите, модерните — и се чувствах излишна. Събирах багажа си със сълзи на очи. Елица дори не забеляза, че си тръгвам.
Преместих се в една малка гарсониера в Люлин. Самотата ме удряше като студен вятър всяка вечер. Понякога Даниел ми звънеше, но разговорите ни бяха кратки и неловки.
Минаха месеци. Чувах от съседи, че Елица става все по-невъзможна — имала проблеми в детската градина, не слушала учителките, била агресивна към другите деца. Един ден Даниел дойде при мен със свити рамене:
— Мамо… Може би беше права за някои неща. Но вече е късно.
Погледнах го — очите му бяха пълни със съжаление и вина.
— Ако не беше разглезила дъщеря си така… може би още щяхте да сте заедно — прошепнах аз.
Той само въздъхна тежко.
Сега седя сама в тази гарсониера и се питам: Къде сбъркахме? Дали строгото възпитание е по-добро от пълната свобода? Или истината е някъде по средата? Какво мислите вие? Как бихте постъпили на мое място?