Ако не беше разглезила дъщеря си, още щяхте да сте заедно: Изповедта на една свекърва

– Не ѝ викай! – гласът на снаха ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в коридора на апартамента им в Люлин, с чанта в ръка, готова да си тръгна след поредния неделен обяд. Синът ми, Петър, беше пребледнял от яд, а малката им дъщеря, Виктория, крещеше и риташе по паркета. – Мамо, не можеш да ѝ забраняваш всичко! – настоя Мария и ме изгледа с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам излишна.

В този момент осъзнах – нещо се беше счупило между нас. Не само между мен и Мария, а и между Петър и Мария. Виждах го по начина, по който той стискаше зъби и гледаше встрани. Виждах го по начина, по който Виктория се търкаляше по пода, без никой да ѝ каже твърдо „стига“.

Петър ме изпрати до асансьора. – Мамо, не се меси – прошепна той. – Това е нашето семейство.

Но как да не се меся? Аз съм майка! Гледах как синът ми се превръща в сянка на себе си. Гледах как внучката ми расте без граници, без уважение към никого. Всяка неделя беше една и съща сцена: Виктория отказваше да яде супата, хвърляше лъжицата на пода, а Мария ѝ носеше сладолед „за да не плаче“. Петър мълчеше. Аз стисках устни.

С времето започнах да избягвам тези обяди. Не можех да гледам как семейството ми се разпада пред очите ми. Но една вечер Петър ми се обади. Гласът му трепереше:

– Мамо… Разделяме се с Мария.

Сърцето ми се сви. – Защо? Какво стана?

– Не мога повече… Всичко е около Виктория. Не мога да кажа нищо – веднага ставам „лошият“. Всичко ѝ е позволено. Не мога да я възпитавам така…

Сълзите ми потекоха сами. Толкова ли беше трудно да се намери баланс? Толкова ли беше трудно Мария да разбере, че децата имат нужда от граници?

На следващия ден отидох при тях. Апартаментът беше тих – необичайно тих. Виктория рисуваше по стената с червен маркер. Мария седеше на дивана с телефон в ръка.

– Мария – започнах внимателно, – може ли да поговорим?

Тя въздъхна тежко. – Ако ще ми казваш пак как трябва да възпитавам детето си, по-добре си тръгвай.

– Не искам да се караме – казах тихо. – Но виждаш ли какво става? Петър си тръгва… Семейството ви се разпада…

– Защото той не може да приеме, че времената са други! – избухна тя. – Децата вече не се наказват! Не им се викa! Трябва да ги приемаме такива, каквито са!

– А ако това „приемане“ ги направи егоисти? Ако никога не научат какво е уважение?

Мария ме изгледа с омраза. – Вие от вашето поколение само това знаете – наказания и забрани! Затова толкова хора са нещастни!

Погледнах Виктория – тя вече драскаше по телевизора. Никой не ѝ каза нищо.

– Може би греша… – прошепнах. – Но виждам как страда синът ми. Виждам как страдате всички.

Мария замълча. За миг видях сълзи в очите ѝ.

– И аз съм уморена… – призна тя тихо. – Понякога искам просто някой друг да вземе решение вместо мен…

В този момент разбрах – тя също е жертва на собствените си страхове и несигурност. Опитваше се да бъде „модерна майка“, защото така пишеше във форумите и книгите за възпитание. Но вътре в себе си беше объркана и сама.

Дните минаваха бавно. Петър се изнесе при мен за известно време. Виктория остана при Мария. Всяка вечер слушах как синът ми плаче в стаята си. Всяка сутрин го гледах как отива на работа с тъмни кръгове под очите.

Една вечер седнахме на масата и той прошепна:

– Мамо… Мислиш ли, че сгрешихме някъде?

– Не знам, сине… Може би всички сме сгрешили малко.

След няколко седмици Мария ме потърси сама.

– Може ли да поговорим? – попита тя по телефона.

Срещнахме се в близкото кафене до блока им. Тя изглеждаше уморена и прегоряла.

– Не знам какво да правя… Виктория вече не ме слуша за нищо. В детската градина се оплакват от поведението ѝ… А аз… аз просто исках да не повтарям грешките на моите родители…

Погледнах я със съчувствие.

– Мария, никой не е съвършен родител. Но децата имат нужда от любов и граници едновременно. Ако няма кой да им каже „не“, те никога няма да разберат кое е „да“.

Тя кимна през сълзи.

– Ще опитам… Ще опитам да намеря баланса…

Днес семейството ни все още е разделено. Петър и Мария ходят на семейна терапия. Виктория постепенно започва да разбира кое може и кое не може. Аз съм там за всички тях – понякога като опора, понякога като мълчалив свидетел на болката им.

Понякога нощем лежа будна и се питам: Ако бяхме говорили по-рано? Ако бяхме намерили общ език навреме? Колко семейства още ще се разпаднат заради сблъсъка между старото и новото възпитание?

Кажете ми вие: Къде е границата между любовта и разглезването? Има ли изобщо правилен отговор?