„Ама, мамо, ти винаги можеше…”: Лятото, което преобърна живота ми

– Мамо, защо пак не си измила чиниите? – гласът на Мария, снахата ми, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как слънцето се спуска над панелките в Люлин и се чудех как стигнах дотук – от уважавана учителка до невидима помощница в дома на собствения си син.

Това лято трябваше да бъде кратко – само три седмици помощ с малкия Калоян, докато Мария започне новата си работа, а Иван, синът ми, да се съсредоточи върху проектите си. „Мамо, ще ни спасиш! Само ти можеш да се справиш с Калоян, а и той те обожава“, каза ми Иван по телефона през май. Сърцето ми се стопли – толкова рядко ме молеха за нещо. Още повече – имах възможност да бъда полезна, да съм част от живота им.

Първите дни бяха като мед – Калоян ме прегръщаше сутрин, рисувахме заедно, четях му приказки. Мария беше мила, дори ми направи кафе. Но още на третия ден нещо се промени. „Мамо, не давай толкова сладко на Калоян!“, „Мамо, не го оставяй да гледа телевизия!“, „Мамо, не така се сгъват дрехите!“ – всеки ден нови упреци. Опитвах се да не обръщам внимание, но думите ѝ ме боляха.

Една вечер Иван се прибра късно. Седнахме на балкона с по чаша чай. „Мамо, знам, че не ти е лесно… Мария е напрегната от работата… Просто трябва да ѝ помагаш повече.“

– А аз? – попитах тихо. – Кой ще помогне на мен?

Иван замълча. Погледна ме с онзи поглед, който имаше като дете, когато не знаеше какво да каже. „Мамо, ти винаги си била силна…“

Сутрините започнаха да тежат. Калоян плачеше за мен, когато Мария го взимаше от ръцете ми. Вечерите завършваха със скрити сълзи в банята. Чувствах се като натрапник в собствения си живот.

Един ден Мария избухна: „Ама, мамо, ти винаги можеше да направиш повече! Защо сега не можеш?“ Стоях насред кухнята с мокри ръце и не знаех какво да кажа. В този момент осъзнах – никога няма да бъда достатъчно добра за тях.

Започнах да броя дните до края на лятото. Започнах да се питам кога за последно някой ме попита как съм. Кога за последно някой ме прегърна просто така? Всяка вечер звънях на приятелката си Сийка и ѝ разказвах през сълзи: „Сийке, не знам дали издържам…“ Тя ме слушаше и ми казваше: „Ти си човек, не слугиня.“

Една вечер Калоян се разплака силно. Мария го грабна от ръцете ми: „Явно не можеш да го успокоиш! Остави го на мен.“ В този момент нещо в мен се пречупи. Станах и излязох на балкона. Гледах светлините на София и си мислех за младостта си – как мечтаех за голямо семейство, за уважение и топлина.

На следващата сутрин събрах багажа си. Иван ме погледна изненадано: „Мамо, какво правиш?“

– Отивам си у дома, Иване. Тук вече не съм нужна.

Мария стоеше до вратата и мълчеше. Калоян се разплака: „Бабо, не тръгвай!“ Прегърнах го силно и прошепнах: „Обичам те, слънчице.“

Вървях по стълбите надолу и усещах как сърцето ми се къса. Но знаех – трябваше да го направя. За себе си. За да покажа, че и аз имам нужди.

Вкъщи беше тихо. Седнах на дивана и заплаках като дете. Телефонът звънна – Иван.

– Мамо… извинявай… Не разбрахме колко ти е тежко.

– Иване, обичам ви… Но и аз съм човек.

Сега лятото свърши. Калоян ми липсва ужасно много. Но вече знам – трябва да пазя себе си. Защото ако аз не го направя, кой друг ще го направи?

Кажете ми – колко често забравяме майките си? Колко често ги приемаме за даденост? Може ли някой да бъде винаги силен?