„Аз съм в майчинство, не безплатна бавачка“: Историята на една майка между дълга и границите

— Деси, моля те, само за два часа! — гласът на Петър отеква в кухнята, докато аз се опитвам да успокоя бебето, което вече трети път тази сутрин пищи с пълно гърло. Ръцете ми треперят от умора, а очите ми парят от недоспиване. Синът ни, Алекс, е на три месеца и откакто се е родил, не съм спала повече от два часа наведнъж.

— Не мога, Петре! — изкрещявам по-силно, отколкото искам. — Не мога да гледам и нашето бебе, и племенника ти! Не съм бавачка!

Петър въздиша тежко, сякаш аз съм тази, която е несправедлива. — Моля те, сестра ми няма на кого да разчита. Ти си вкъщи по майчинство, какъв е проблемът?

Проблемът ли? Проблемът е, че вече не помня коя съм. Проблемът е, че всички около мен приемат майчинството като безплатна услуга за цялата рода. Проблемът е, че никой не ме пита как се чувствам.

В този момент телефонът ми вибрира — свекърва ми. Не вдигам. Знам какво ще каже: „Деси, ти си най-добрата майка, ще се справиш! Помогни на Галя, тя е сама.“

А аз? Аз не съм сама ли? Аз нямам нужда от помощ ли?

Бебето пак се разплаква. Вдигам го на ръце и усещам как гърдите ми се стягат от напрежение. В главата ми се въртят думи като „дълг“, „семейство“, „жертва“. В България това са свещени думи. Майката трябва да е всичко — домакиня, бавачка, съпруга, дъщеря, снаха. А къде съм аз?

Петър влиза в кухнята и ме гледа с онзи поглед — примирен и леко укорителен.

— Деси, не прави такава драма. Ще ти помогна после.

— После кога? Когато Алекс заспи? Когато Галя си вземе детето? Когато аз припадна от умора?

Той мълчи. Знам, че го боли да ме вижда такава — изтощена и ядосана. Но не разбира. Никой не разбира.

В този момент на вратата се звъни. Галя стои с малкия Мартин на ръце — две огромни кафяви очи и раница с памперси.

— Деси, знам че ти е трудно… — започва тя плахо.

— Не знаеш — прекъсвам я. — Не знаеш колко ми е трудно.

Тя ме гледа виновно. Знам, че и на нея не ѝ е лесно — мъжът ѝ работи в чужбина, тя е сама с детето. Но защо всички очакват аз да поема всичко?

— Моля те… — прошепва тя.

В този момент усещам как гневът ми се смесва с вина. Аз съм добър човек. Искам да помогна. Но кой ще помогне на мен?

Пускам Алекс в кошарката и взимам Мартин. Двамата започват да плачат в хор. Сядам на пода между тях и усещам как сълзите ми текат по бузите.

— Мамо… — Алекс протяга ръчички към мен.

— Лельо Деси… — Мартин хлипа.

Светът ми се върти около тези две деца, а аз се чувствам празна.

След час Галя се връща по-рано от обещаното. Вижда ме разплакана и прегръща Мартин.

— Извинявай… — казва тихо.

Петър влиза след нея и ме гледа гузно.

— Трябваше да ти помогна…

— Трябваше да ме чуеш — отвръщам аз.

Вечерта седим мълчаливо на масата. Алекс спи най-сетне. Петър стиска ръката ми.

— Деси… Обичам те. Просто… не знаех колко ти е тежко.

— Никой не знае — прошепвам аз.

На следващия ден отказах на свекърва ми да гледам внучката ѝ „за малко“. Казах „не“ и на лелята на Петър, която искаше да остави кучето си при нас за уикенда.

Почувствах се виновна… но и свободна.

В България всички очакват майката да бъде герой — без почивка, без оплакване, без граници. Но ако ние не поставим граници, кой ще го направи вместо нас?

Понякога си мисля: Колко още майки като мен плачат тайно в кухнята? Колко още ще търпим преди да кажем „стига“?