Баба, която разваля атмосферата – история за любов, вина и семейни рани

– Мамо, моля те, не идвай тази година. Не искам да разваляш празника на Даниел. – Гласът на сина ми Петър трепереше по телефона, но думите му бяха като нож в гърдите ми. Стоях в кухнята, с престилка на кръста и ръце, изцапани с брашно – тъкмо месех питка за рождения ден на внука си. Сърцето ми се сви, а очите ми се напълниха със сълзи.

– Петре, какво значи това? – прошепнах. – Аз съм му баба…

– Знам, мамо. Но… ти винаги се караш с Мария, все намираш кусури на всичко. Миналата година пак имаше скандал. Даниел плака цяла вечер. Не искам пак така.

Замълчах. Пръстите ми се впиха в тестото. Спомних си миналата година – как се скарах с Мария за тортата, че била прекалено сладка, че децата ще се натровят със захар. После спорихме за подаръците – според мен бяха прекалено скъпи и ненужни. И да, може би повиших тон…

Но аз само исках най-доброто за Даниел! Не го ли виждат? Не разбират ли, че всичко правя от любов?

Седнах тежко на стола. Погледнах снимката на стената – аз, Петър и Даниел на морето преди три години. Тогава още бяхме семейство. Тогава Мария ми се усмихваше, а Даниел ме прегръщаше без страх.

Сега… Сега съм „баба, която разваля атмосферата“.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези моменти, когато думите ми са били по-остри от необходимото. За всички пъти, когато съм се намесвала в решенията на Петър и Мария – как да възпитават Даниел, какво да му купуват, какво да яде. Може би наистина прекалявам… Но ако не аз ще го пазя, кой?

На следващия ден отидох до пазара. Купих любимите ябълки на Даниел и една малка количка – знаех, че ще му хареса. Реших да оставя подаръците пред вратата им. Когато стигнах до блока им, видях Мария да излиза с Даниел за ръка.

– Здравейте… – казах плахо.

Мария ме изгледа хладно.

– Здравейте, госпожо Иванова.

Даниел ме погледна срамежливо.

– Бабо… ще дойдеш ли на рождения ми ден?

Погалих го по косата.

– Не мога този път, мило дете. Но ти пожелавам най-хубавия празник.

Мария въздъхна.

– По-добре е така.

Погледнах я право в очите.

– Мария… Знам, че не съм лесна. Но всичко правя от любов към вас. Моля те… не ме изключвайте напълно.

Тя замълча за миг.

– Понякога любовта боли повече от липсата ѝ, госпожо Иванова. Оставете ни малко въздух.

Върнах се у дома с празни ръце и още по-празно сърце. Седнах до прозореца и гледах как дъждът барабани по стъклото. Спомних си собствената си майка – как винаги ме критикуваше, как никога не беше доволна от мен. Кълнях се, че няма да бъда като нея… А ето ме сега – сама, отчуждена от семейството си.

На следващия ден Петър ми звънна.

– Мамо… благодаря ти, че ни разбра. Даниел много те обича, но трябва да дадем шанс на всички да са щастливи.

Гласът му беше уморен. И моят беше уморен.

– Петре… някога ще ми простите ли? Ще мога ли пак да бъда част от вашето семейство?

Той замълча дълго.

– Не знам, мамо. Зависи от теб…

Затворих телефона и избухнах в плач. За първи път осъзнах колко много съм загубила със своята гордост и желание всичко да е „правилно“. Колко много съм наранила хората, които обичам най-много.

Сега стоя тук и пиша тези редове с надежда някой да ме разбере. Да ми каже – има ли прошка за баба, която е искала само добро? Може ли любовта да излекува раните или понякога е по-добре да се отдръпнеш? Какво бихте направили вие?