Баба, но не бавачка: Историята на една българска жена между любовта и дълга

– Мамо, ще можеш ли да вземеш Дани от детската градина и да го гледаш до вечерта? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от напрежение, но в него нямаше и капка съмнение, че ще кажа „не“.

Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и усещах как в мен се надига нещо тежко. Не беше първият път. Откакто станах баба, животът ми се промени изцяло – но не така, както си го представях. Мечтаех за разходки в парка, за смях и игри с внучето ми, за топли вечери със семейството. Вместо това, всеки ден се превръщаше в график, в който аз бях основният изпълнител на всички задачи, свързани с Дани.

– Разбира се, Ели – отговорих тихо, макар че вътре в мен всичко крещеше. – Ще го взема.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Сълзи напираха в очите ми. Кога спрях да бъда Мария и станах просто „бабата“? Кога моите желания и нужди станаха по-малко важни от всичко останало?

Когато Елица ми каза, че ще ставам баба, плаках от щастие. Помня как държах ръката ѝ в болницата, когато роди Дани, и как сърцето ми преливаше от любов. Но с времето тази любов започна да се смесва с умора и разочарование. Никой не ме питаше дали мога или искам да гледам детето всеки ден. Никой не се интересуваше дали имам свои планове или нужда от почивка.

Съпругът ми Иван се опитваше да ме разбере, но и той беше въвлечен в този водовъртеж.

– Миме, трябва да поговориш с Елица – каза ми една вечер, докато седяхме на масата. – Не може така. Ти си човек, не машина.

– Знам – въздъхнах. – Но ако ѝ откажа, ще се разсърди. Ще каже, че не я подкрепям. А аз не искам да се караме.

– А ти не мислиш ли, че вече си дала достатъчно? – попита той тихо.

Замълчах. Винаги съм вярвала, че семейството е най-важното. Че трябва да помагаме един на друг. Но кога помощта се превръща в задължение? Кога любовта започва да тежи?

Един ден, докато водех Дани към площадката, срещнах съседката ми Станка. Тя също беше баба.

– Ох, Марийче, пак ли ти го гледаш? – попита тя със съчувствие.

– Всеки ден – усмихнах се горчиво.

– И аз така бях – въздъхна тя. – Докато един ден не припаднах от умора. Тогава дъщеря ми разбра, че не съм вечна.

Думите ѝ ме удариха като гръм. Аз също не съм вечна. Имам право на живот извън ролята на баба.

Вечерта седнах с Елица на чаша чай.

– Ели, трябва да поговорим – започнах внимателно.

Тя ме погледна изненадано.

– Какво има, мамо?

– Обичам Дани повече от всичко. Но напоследък се чувствам… уморена. Имам нужда от време за себе си. Искам да бъда баба, а не бавачка на пълен работен ден.

Елица замълча за миг.

– Не съм осъзнавала… Мислех, че ти харесва да си с него.

– Харесва ми – признах. – Но понякога имам нужда да почета книга или просто да изляза с приятелки. Не искам да се чувствам виновна за това.

Тя сведе глава.

– Извинявай, мамо. Наистина не съм се замисляла как ти е. Ще поговоря с Петър (съпруга ѝ) и ще измислим нещо.

В този момент почувствах облекчение, но и тъга. Защо трябваше да стигна до ръба на силите си, за да ме чуят? Защо в нашето общество бабите са длъжни да поемат всичко безропотно?

С времето Елица започна да уважава повече моето време. Започнаха да търсят помощ от други хора или да разпределят задачите помежду си. Аз отново намерих радостта в това да бъда баба – без тежестта на постоянния ангажимент.

Но често се питам: Колко още жени като мен премълчават болката си? Колко още баби са забравени в собствения си дом? Не заслужаваме ли всички малко повече разбиране и уважение?

Може би е време да говорим открито за това. Вие как мислите? Колко често забравяме, че бабите са преди всичко хора със свои мечти и нужди?