Баба, но не слугиня: Моята битка за собствен живот

– Мамо, пак ли ще ми откажеш? – гласът на дъщеря ми Елица трепереше от раздразнение, докато държеше палтото на малкия Калоян. – Знаеш, че нямам кой друг да помоли.

Стоях до прозореца, ръцете ми се свиваха в юмруци, а сърцето ми блъскаше в гърдите. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как по бузите ми се стичат сълзи – не от дъжда, а от безсилие. За първи път в живота си се осмелих да кажа „не“.

– Ели, не мога повече така – прошепнах. – Обичам Калоян и Мария, но имам нужда и аз да живея. Не съм вече млада, гърбът ме боли, а искам поне веднъж да отида на театър с приятелките си, да изпия кафе на спокойствие…

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала. В очите ѝ проблеснаха сълзи – или яд, или разочарование, не знам. – Значи за теб е по-важно кафето с приятелки, отколкото децата ти?

– Не казвай така! – гласът ми се пречупи. – Години наред съм гледала и теб, и тях. Но вече не мога да бъда само баба и слугиня. Искам да бъда и Марияна.

Тишината между нас беше по-тежка от всяка кавга. Чувах само тиктакането на часовника и далечния смях на внуците от детската стая. Спомних си как преди години мечтаех за пенсията – мислех си, че ще имам време за книги, разходки, може би дори да науча испански. Но вместо това всеки ден започваше с „Мамо, ще вземеш ли децата?“, „Мамо, ще сготвиш ли?“, „Мамо, ще изчистиш ли?“.

Мъжът ми Георги почина преди пет години. Оттогава домът ми се изпълни с детски смях, но и с умора, която не можех да споделя с никого. Всички очакваха от мен да бъда вечната подкрепа – безропотна, винаги готова.

Елица се върна след работа уморена и раздразнена. – Мамо, ако не можеш да ми помогнеш, кажи ми какво да правя? Да напусна работа ли? Да оставя децата сами?

– Не казвам това… Просто… – думите заседнаха в гърлото ми. – И аз имам нужди. Искам да отида на изложба, да се видя с Пенка и Силвия…

– А аз кога да живея? – прекъсна ме тя. – Ти поне си имала младостта си! Аз работя по цял ден и пак не стигам до никъде.

В този момент осъзнах колко сме различни – две жени от различни поколения, всяка със своите болки и мечти. Но защо моите трябва винаги да са на последно място?

На следващия ден реших да не отстъпвам. Отидох на среща с приятелките си в малкото кафене до пазара. Смеехме се, разказвахме си спомени от младостта. Пенка каза:

– Марияна, ти си най-добрата баба! Но не забравяй себе си. Ако ти не си добре, няма как да си полезна на никого.

Вечерта Елица ми се обади:

– Мамо… извинявай за вчера. Просто… трудно ми е. Но ще се оправим някак.

Гласът ѝ беше уморен, но по-мек. Почувствах облекчение и вина едновременно.

Седмици минаха в търсене на баланс. Понякога гледах внуците, понякога отказвах. Елица започна да търси помощ от съседката или да взима децата със себе си на пазар. Веднъж дори ме покани заедно да отидем на театър – само двете.

Но не всичко беше гладко. Сестра ѝ Даниела ми звънна:

– Мамо, чух че си отказала на Ели. Не е ли малко егоистично?

– Егоистично ли е да искам малко време за себе си? – попитах тихо.

– Не знам… Просто всички разчитаме на теб.

– А кой разчита на мен като човек? Кой пита как съм?

Този разговор ме разтърси повече от всичко. Дали наистина съм егоистка? Или просто жена, която е забравила какво е да има мечти?

Една вечер седнах с дневника си и написах: „Марияна заслужава живот.“

Сега се уча да казвам „не“ без вина. Да бъда баба с любов, но и жена със свои желания. Понякога още ме боли от думите на дъщерите ми или от погледите на съседките: „Как може такава майка?“ Но знам – ако не защитя себе си сега, кога?

Питам ви: Кога една жена спира да бъде просто майка и баба и започва отново да бъде себе си? Егоизъм ли е това или смелост?