Безкрайните викове от апартамент 3Б: Историята, която никога няма да забравя

„Мамо, пак плаче! Чуваш ли?“ – гласът на дъщеря ми Елица разцепи тишината на вечерта. Беше средата на ноември, студът се просмукваше през дограмата, а от апартамент 3Б отново се носеха онези отчаяни, пронизващи писъци. Сърцето ми се сви. Не беше за първи път. Вече седмици наред всяка вечер слушахме как някъде зад стената едно дете вика за помощ.

Събрах смелост и почуках на вратата на 3Б. Никой не отвори. Зад мен се появи баба Станка от 4А, с ръце, стиснати в юмруци: „Това не е нормално, Марийче! Трябва да направим нещо!“. Съгласих се, но какво? В нашия блок хората рядко си пъхат носа в чуждите работи. Но този път не можех да остана безучастна.

На следващия ден събрахме входа. Дойде и бай Иван от 2Б – винаги намръщен, но този път очите му бяха пълни със страх. „Аз чух как майката крещи по детето. Не е само плач – има и бой!“, прошепна той. Всички се спогледахме. Никой не знаеше много за семейството в 3Б – майката, Даниела, беше млада жена, рядко излизаше, а бащата така и не го бяхме виждали. Детето – момченце на около пет години – никога не излизаше навън.

Решихме да подадем сигнал до социалните. Два дни по-късно дойде една жена с папка и сериозно лице. Почука на вратата на 3Б, но никой не отвори. След това си тръгна и нищо не се промени. Виковете продължиха. Вечерта Елица ме попита: „Мамо, защо никой не помага на детето?“. Не знаех какво да й отговоря.

Седмица по-късно писъците станаха още по-силни. Събудих се посред нощ от трясък и глухо ридание. Не издържах – облякох палтото върху пижамата и излязох на площадката. Там вече стояха още трима съседи. „Този път ще звъним на полицията!“, каза бай Иван твърдо.

Полицаите дойдоха след двадесет минути. Почукаха силно, извикаха: „Полиция! Отворете!“. Отвътре – тишина. След няколко минути разбиха вратата. Никога няма да забравя миризмата, която излезе от апартамента – смесица от мухъл, застояло и нещо друго… по-страшно.

Влязохме след тях. В хола, сред разхвърляни дрехи и празни бутилки, седеше Даниела – бледа, с празен поглед, а до нея – малкото момче, свито в ъгъла, с посинено лице и разкървавени устни. Полицаите веднага повикаха линейка.

Докато чакахме, Даниела започна да крещи: „Той е виновен! Той! Аз не исках!“. Никой не разбра кого има предвид. По-късно научихме, че бащата ги е напуснал преди години, а тя останала сама с детето и болестта си – тежка депресия, която никой не лекуваше.

Момчето го взеха социалните. Даниела я прибраха в психиатрията. Апартаментът остана заключен месеци наред – никой не искаше да влиза там.

След този ден във входа ни всичко се промени. Хората станаха по-подозрителни, по-мълчаливи. Всеки гледаше да си затваря вратата по-бързо, да не срещне погледа на другия. Аз самата дълго време не можех да спя спокойно – все чувах онези писъци в главата си.

Една вечер Елица ме попита: „Мамо, ако пак чуем такова нещо… ще помогнем ли по-бързо?“. Прегърнах я силно и й обещах, че никога повече няма да чакам толкова дълго.

Години по-късно апартамент 3Б пак е населен – ново семейство с малко момиченце. Но аз все още понякога се спирам пред вратата им и слушам за всеки случай.

Питам се – защо трябваше да чакаме толкова дълго? Колко още деца страдат зад затворени врати? Можем ли някога да бъдем истински съседи един за друг?