Безкрайните заеми: Когато семейните финанси се превърнат в бойно поле

– Мариана, моля те, само този път! – гласът на свекърва ми, Стоянка, трепереше по телефона. Беше късен следобед, а аз тъкмо се прибирах от работа, уморена и раздразнена от поредния напрегнат ден в офиса. – Знам, че не е удобно, но ако можеш да ми помогнеш с 5000 лева… Ще ти ги върна до два месеца, обещавам!

Стиснах чантата си по-силно. Това не беше първият път. Преди година й дадохме 2000 лева за ремонта на апартамента ѝ в Люлин. Тогава също обеща да върне парите бързо. Не ги видяхме обратно. Сега сумата беше повече от двойна. Съпругът ми, Петър, винаги казваше: „Тя е майка ми, няма как да я оставим.“ Но аз усещах как всяка нова молба за пари разклаща основите на нашето семейство.

– Ще поговоря с Петър довечера – казах сухо и затворих телефона.

Вечерта седнахме на масата. Петър беше уморен, очите му подпухнали от работа. – Пак ли? – попитах го тихо. Той въздъхна дълбоко.

– Знам… Но тя няма към кого друг да се обърне. Татко почина, брат ми е в чужбина и не се интересува. Ако не ѝ помогнем, кой ще го направи?

– А ние? Ние кой ще ни помогне? – гласът ми трепереше. – Имаме кредит за апартамента, децата растат, сметките не намаляват. Докога ще даваме? Не виждаш ли, че тя не връща нищо?

Петър замълча. В очите му проблесна вина.

– Ще ти ги върна аз, ако тя не може – каза накрая.

– Това не е решение! – избухнах. – Тя трябва да поеме отговорност!

Седмици по-късно парите вече бяха преведени. Стоянка ни кани на вечеря в малкия си апартамент. Масата отрупана с ястия, усмивки, благодарности… Но аз усещах тежестта в стомаха си. Децата тичаха из хола, а аз броях дните до обещания срок за връщане на парите.

Два месеца минаха. После три. После четири. Стоянка все по-рядко се обаждаше. Когато го правеше, темата за парите сякаш изчезваше между редовете на разговорите за времето и здравето ѝ.

Една вечер не издържах.

– Петре, ще говориш ли с майка си? – попитах го остро.

Той се намръщи.

– Не искам да я притискам… Знаеш колко е чувствителна.

– А аз? Аз не съм ли чувствителна? Не усещаш ли как това ни разделя? Вече не мога да спя спокойно! – сълзите ми напираха.

Петър стана и излезе на балкона. Вратата се затвори с трясък.

На следващия ден сама позвъних на Стоянка.

– Мариана, миличка, знам защо звъниш… Не съм забравила! Просто нещата са трудни… Пенсията ми едва стига за лекарствата. Обещавам ти, ще намеря начин!

Гласът ѝ звучеше уморено и виновно. За миг ми стана жал. Но после се сетих за нашите сметки, за детските обувки, които трябваше да купя, за това как всяка вечер спорим с Петър.

В следващите месеци отношенията ни се влошиха още повече. Петър започна да се прибира все по-късно. Децата усещаха напрежението и ме питаха защо татко е тъжен. Свекърва ми избягваше срещи с мен и предпочиташе да говори само с Петър.

Една неделя реших да отида при нея без предупреждение. Звъннах на вратата ѝ с треперещи ръце.

– Мариана! Какво правиш тук?

– Трябва да поговорим сериозно, Стоянке. Не мога повече така. Тези пари не са просто цифри – те са доверието между нас. Разбиваш го всеки път, когато обещаваш и не изпълняваш.

Тя седна тежко на стола.

– Знам… Срам ме е… Но какво да направя? Ако имах възможност…

– А ако ние нямахме възможност? Ако бяхме останали без работа? Щеше ли пак да поискаш?

Стоянка ме погледна със сълзи в очите.

– Може би щях… Защото знам, че ти си човекът, който никога няма да ме остави.

Тези думи ме удариха като шамар. Разбрах колко дълбоко е вкоренено усещането за семейна подкрепа у нас, българите – понякога до степен на самоунищожение.

Върнах се вкъщи объркана и изтощена. Петър ме чакаше на дивана.

– Говорих с майка ти – казах тихо.

Той ме погледна с болка.

– И аз трябваше да го направя… Но не мога да я нараня.

– А мен можеш ли?

Той замълча дълго.

Седмици по-късно Стоянка върна част от парите – 500 лева. Изпрати ги по пощата с бележка: „Прости ми.“

Семейството ни вече никога няма да е същото. Доверието беше разклатено, любовта – изпитана до краен предел.

Понякога нощем се питам: Кога помощта се превръща в тежест? И струва ли си да жертваме собственото си щастие заради семейната лоялност?