Билетът, който промени всичко: Историята на бай Данчо от Пловдив
– Данчо, ти ли си? – гласът на жена ми, Мария, трепереше от вълнение, докато държеше телефона до ухото си. – Чу ли какво говорят по телевизията? Билетът, дето го продаде вчера в магазина, бил печелившият! Три милиона лева!
Стоях зад щанда в малкото си магазинче в Кючук Париж, с ръце, треперещи над касата. Беше обикновена сряда – или поне така мислех. Вчера дойде един мъж, непознат, с уморени очи и поиска лотариен билет. Усмихнах му се, както винаги – „Късмет, байно!“ – и му подадох билета. Не подозирах, че този момент ще преобърне живота ми.
Новината се разнесе като пожар. Първо дойдоха журналистите – микрофони, камери, въпроси: „Как се чувствате? Какво ще направите с бонуса от милион и половина?“ После започнаха да идват роднините. Племенникът ми Киро, който не съм виждал от години, изведнъж се сети за „любимия чичо“. Сестра ми Цвета плака по телефона: „Данчо, знаеш колко ми е тежко с децата…“
Вечерта седнахме с Мария на масата. Тя ме гледаше с онзи поглед, който познавам от 40 години – смесица от любов и тревога.
– Данчо, хората ще почнат да завиждат. Вече чух комшията Гошо да казва, че не било честно.
– Знам – отвърнах тихо. – Но какво да направя? Не съм го искал нарочно.
На следващия ден магазинът ми беше пълен. Едни идваха да ме поздравят, други – да питат за заем. Баба Пенка от третия етаж ми подаде бележка: „Данчо, ако можеш да помогнеш за ремонта на покрива…“
Вечерта синът ми Петър дойде с жена си и двете им деца. Седнаха мълчаливо, докато Петър най-накрая каза:
– Тате, знаеш колко трудно ни е с ипотеката. Може ли да ни помогнеш?
Погледнах го – моето момче, което винаги е било гордо и самостоятелно. Видях в очите му не молба, а отчаяние.
– Ще ви помогна – казах. – Но нека първо помислим как да разпределим парите.
Същата нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички хора, които изведнъж се сетиха за мен. Спомних си времето, когато бях млад и беден – никой не ми подаде ръка тогава. А сега?
На третия ден дойде кметът на района.
– Бай Данчо, поздравления! Ако решиш да дариш нещо за детската градина или читалището, ще е голяма работа.
Погледнах го и усетих как тежестта върху раменете ми расте.
Мария настояваше да дадем част от парите на църквата.
– Господ ти ги е дал, Данчо. Не ги дръж само за себе си.
Започнах да усещам как парите ме променят. Хората вече не ме гледаха като бай Данчо от магазина, а като „онзи с милиона“. Дори приятелите ми започнаха да се държат странно – някои ме избягваха, други идваха всеки ден „на кафе“.
Една вечер седнах сам в магазина след затваряне. Взех лист хартия и започнах да пиша:
- Да помогна на Петър и Цвета.
- Да даря за детската градина.
- Да ремонтирам покрива на баба Пенка.
- Да отделя за внуците.
- Да запазя малко за нас с Мария – за старините.
Докато пишех, влезе Иван – стар приятел от казармата.
– Данчо, честито! Но внимавай… Парите са като огън – топлят, но могат и да изгорят.
Погледнах го и усетих как думите му ме пронизват.
След седмица вече не можех да изляза спокойно на улицата. Съседите ме гледаха с подозрение или завист. Един ден някой надраска вратата на магазина: „Крадци! Всички сте еднакви!“
Седнах вкъщи до Мария и заплаках като дете.
– Не исках това… Исках само спокойствие.
Тя ме прегърна:
– Пари идват и си отиват. Важното е да останем хора.
Реших да даря половината пари за болницата в квартала и за читалището. Останалото разделих между децата и внуците си. За нас с Мария оставихме само толкова, колкото ни трябва за старините.
Днес магазинчето пак е тихо. Хората вече не идват толкова често – може би защото разбрахa, че няма какво повече да вземат от мен. Но аз се чувствам по-лек. Понякога се чудя: ако можех да върна времето назад, бих ли продал този билет? Или щастието не е в парите?
Кажете ми вие: ако бяхте на мое място, какво щяхте да направите? Пари ли носят щастие или само нови грижи?