Битката за наследството на дядо: „Ние се грижихме за него, но къщата отиде при тях“
– Не може така! – изкрещя братовчед ми Петър, удряйки с юмрук по масата. – Ние се грижихме за дядо, а сега къщата ще отиде при вас? Това е несправедливо!
Седях срещу него, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Майка ми, Елена, се опитваше да запази спокойствие, но очите ѝ бяха пълни със сълзи. Въздухът в малката кухня на дядовата къща в село Долно Камарци беше натежал от напрежение. Беше минала едва седмица от погребението на дядо Стефан, а вече се бяхме превърнали във врагове.
Дядо беше стожерът на нашето семейство. След като баба почина, той остана сам в къщата и майка ми настояваше да го вземем при нас в София. Но той отказа – „Тук съм си у дома, тук ще си умра“, казваше винаги. През последните години братовчедите ми Петър и Силвия, които живееха в селото, му носеха храна, палеха печката през зимата и го водеха на лекар. Аз и майка ми идвахме всяка събота и неделя – носехме му лекарства, готвехме любимите му ястия и стояхме с него до късно вечерта. Но за тях това не беше достатъчно.
– Вие идвахте само уикендите! – продължи Силвия, гласът ѝ трепереше от възмущение. – Ние бяхме тук всеки ден! Ако не бяхме ние, дядо щеше да умре сам и гладен!
– Това не е вярно! – избухна майка ми. – Аз съм му дъщеря! Обичах го повече от всичко! Не става дума за къщата, а за паметта му!
Но истината беше, че ставаше дума точно за къщата. Старият дом с лозето и градината беше единственото ценно нещо, което дядо остави след себе си. Всички знаехме колко трудно се живее в България – особено когато си на ръба между града и селото, между миналото и настоящето. За някои тази къща беше просто имот, за други – домът на детството.
Вечерта след скандала не можах да заспя. Въртях се в леглото под тежкия юрган и слушах как вятърът блъска прозорците. Спомних си как като малка тичах по двора с боси крака, как дядо ме учеше да садя домати и да ловя риба в близката река. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите.
На следващия ден отидох при нотариуса с майка ми. Там ни чакаха Петър и Силвия с баща им – чичо Иван. Документите бяха ясни: дядо беше оставил завещание, според което къщата оставаше на майка ми. Братовчедите ми избухнаха:
– Това е подло! – изсъска Петър. – Той ни обеща къщата! Колко пъти ни го каза!
– Завещанието е ясно – отвърна нотариусът сухо. – Ако искате да оспорвате, имате право да заведете дело.
Така започна истинската война. Петър и Силвия заведоха дело срещу майка ми. Започнаха да разпространяват слухове из селото – че сме измамници, че сме манипулирали дядо на стари години. Хората започнаха да ни гледат накриво, а майка ми спря да ходи до магазина сама.
Всяка вечер тя плачеше тихо в кухнята. Аз се опитвах да я утеша:
– Мамо, не им обръщай внимание. Знаем истината.
– Не мога, Мария… Това са ни роднини! Как можаха да ни намразят така?
Съдебната битка продължи повече от година. Адвокатите ни разпитваха съседи, лекари, дори продавачката от магазина. Всички бяха въвлечени в нашата семейна драма. Селото се раздели на два лагера – едни подкрепяха нас, други – братовчедите ми.
През това време къщата пустееше. Градината обрасна с бурени, лозето изсъхна. Веднъж отидох сама до двора и седнах на старата пейка под ореха. Усетих как тежестта на миналото ме притиска до земята.
– Защо всичко трябваше да стане така? – прошепнах на глас.
В края на краищата съдът потвърди завещанието на дядо. Къщата остана на майка ми, но радост нямаше. Братовчедите ми повече не ни потърсиха. На Коледа изпратихме поздравителни картички, но те останаха без отговор.
Днес къщата стои празна. Майка ми не иска да стъпва там – твърде много болка ѝ напомня този дом. Аз понякога отивам сама и седя в тишината, слушам как вятърът шепне между старите стени.
Питам се: струваше ли си всичко това? Дали някога ще можем пак да бъдем семейство? Или алчността и обидите ще останат между нас завинаги?
А вие какво бихте направили? Може ли една къща да бъде по-важна от кръвта и спомените?