Бившата на моя приятел се опита да ни раздели: История за любов, ревност и прошка в София

– Не можеш да ми забраниш да виждам дъщеря си! – гласът на Дани трепереше от гняв, докато стоеше на прага на апартамента ми. В ръцете си стискаше детска раничка с едно плюшено мече, а очите му бяха пълни със сълзи.

Това беше третият път този месец, в който Мария – бившата му съпруга – отказваше да му даде малката Ива за уикенда. Причината? Аз. Аз, която уж „развалям семейството им“, въпреки че те бяха разделени от две години, когато срещнах Дани.

Всичко започна толкова обикновено. Брат ми, Петър, отдаваше под наем апартамента си в центъра на София и ме помоли да занеса договора на новия наемател. Отворих вратата и видях Дани – висок, с топли кафяви очи и усмивка, която стопляше дори най-сивия ден. Заговорихме се за музика, книги и любимите ни места в града. Оказа се, че сме израснали в един и същи квартал, ходили сме на едно и също училище, но никога не сме се засичали.

Първата ни среща беше в малко кафене до НДК. Говорихме с часове, а времето сякаш спря. След месец вече не можех да си представя живота без него. Но с любовта дойде и сянката на миналото му.

Мария беше като буря – непредсказуема и разрушителна. Първо започна с обаждания посред нощ: „Знаеш ли какво прави Дани?“, „Той не е човекът, за когото го мислиш!“. После започна да настройва Ива срещу мен: „Тази леля не е твоя приятелка, тя е лоша!“. Виждах как малкото момиченце се затваря в себе си всеки път, когато идваше у нас.

Една вечер, докато приготвях вечеря, Дани седна до мен и прошепна:
– Не знам дали ще издържиш всичко това… Не искам да страдаш заради мен.

Погледнах го в очите и усетих как болката му се прелива в мен. Обичах го. Не можех да го оставя сам срещу бурята.

Скоро Мария започна да идва пред блока ми. Стоеше с кръстосани ръце и ме гледаше втренчено, докато излизах за работа. Един ден ме спря:
– Мислиш ли, че ще ти е лесно? Той винаги ще бъде мой! Ива е моя дъщеря! Ти си никоя!

Сълзите напираха в очите ми, но не й позволих да ги види. Вечерта разказах всичко на Дани. Той ме прегърна силно:
– Ще се борим заедно. Обещавам ти.

Започнахме да ходим на срещи с психолог – и двамата. Научихме се да говорим открито за страховете си. Дани започна дело за по-широки родителски права. Всеки път, когато Мария правеше сцена пред Ива или пред съда, аз бях до него – понякога силна като скала, друг път разплакана и отчаяна.

Семейството ми не беше във възторг от драмата. Майка ми често казваше:
– Защо ти е този товар? Млада си, намери си някой без багаж!

Но аз знаех – любовта не избира кога и кого да срещне.

Най-тежкият момент дойде една неделя сутрин. Бяхме обещали на Ива разходка в Южния парк. Мария позвъни:
– Детето е болно! Не идвайте!

Час по-късно видях снимка във Фейсбук – тримата в мола, усмихнати до уши. Сърцето ми се сви от болка и яд.

– Докога ще търпим това? – попитах Дани през сълзи.
– Докато Ива порасне и разбере истината сама – отвърна той уморено.

Минаха месеци. Борбата ни стана ежедневие – адвокати, психолози, разговори до късно през нощта. Но между всичко това имаше и щастие: първата рисунка на Ива с трима ни заедно; вечерите на терасата с чаша вино; малките победи пред съда.

Един ден Ива ме прегърна силно:
– Лили, ти си най-добрата приятелка на татко! Може ли да те наричам „моя Лили“?

Тогава разбрах – любовта ни е по-силна от всяка интрига.

Днес живеем заедно тримата. Мария все още опитва да ни раздели понякога, но вече не й позволяваме да управлява живота ни.

Понякога вечер се питам: Колко от нас са готови да се борят за любовта си въпреки всичко? А вие бихте ли простили миналото на човека до вас?