Бившият ми съпруг и неговото неочаквано предложение: Апартамент за сина ни срещу една шокираща уговорка

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си телефона с поредните съобщения от непозната жена. Стоях в средата на хола ни в Люлин, а Георги, бившият ми съпруг, се опитваше да избегне погледа ми. Синът ни, Даниел, беше в стаята си и слушаше музика със слушалки — поне така се надявах.

Бях на 25, когато се омъжих за Георги. Тогава вярвах, че любовта ни е вечна. Родих Даниел година по-късно и животът ми изглеждаше като сбъдната приказка. Но приказките свършват. След няколко години започнах да усещам хладината между нас. Георги все по-често закъсняваше от работа, а когато се прибираше, носеше със себе си мирис на чужд парфюм и оправдания, които звучаха все по-неубедително.

Първият път, когато разбрах за изневярата му, бях готова да простя. Казах си, че го правя заради Даниел — не исках синът ми да расте без баща. Но лъжите станаха навик, а аз — сянка на самата себе си. Майка ми ме убеждаваше да се разделя с него: „Мила, не заслужаваш това!“, но аз се страхувах от самотата и от това какво ще кажат хората.

След шест години брак и безброй скандали, една вечер Георги не се прибра изобщо. На сутринта получих съобщение: „Извинявай, не мога повече.“ Не плаках. Просто станах, направих кафе и започнах да мисля как ще продължа напред.

Разводът беше мъчителен. Георги настояваше за споделено попечителство над Даниел, но рядко идваше да го вижда. Аз работех като учителка в близкото училище и едва свързвах двата края. Апартаментът беше на негово име — той настоя да останем там „за доброто на детето“, но често ми напомняше чия собственост е.

Минаха три години. Даниел вече беше на 10 и започна да задава въпроси: „Мамо, защо татко не идва?“, „Той не ни ли обича?“ Болеше ме да му отговарям. Всяка вечер се молех да намеря сили да му бъда и майка, и баща.

Една събота Георги се появи неочаквано. Беше облечен в скъп костюм и носеше кутия с пица — явно се опитваше да изглежда като добрия татко. След като Даниел се затвори в стаята си с пицата, Георги седна срещу мен на масата.

— Имам предложение — каза той тихо. — Искам да прехвърля апартамента на Даниел. Но има едно условие.

Погледнах го подозрително:

— Какво условие?

Той се поколеба:

— Ще го направя само ако ти се откажеш от всякакви претенции към мен — издръжка, имущество… всичко. Искам чисто начало.

Почувствах как кръвта ми застива. Знаех, че финансово ще ми е още по-трудно без издръжката, но апартаментът щеше да е сигурност за Даниел. В главата ми се завъртяха хиляди мисли: Как ще плащам сметките? Ще мога ли да осигуря всичко необходимо на сина си? Ами ако утре остана без работа?

— Това е изнудване — прошепнах аз.

Георги сви рамене:

— Наричай го както искаш. Просто искам всичко между нас да приключи веднъж завинаги.

Вечерта не можах да заспя. Гледах спящия Даниел и се чудех дали имам право да рискувам бъдещето му заради собственото си достойнство. На следващия ден разказах всичко на майка ми.

— Не се поддавай! — настоя тя. — Той няма право да те поставя в такава ситуация!

Но аз знаех, че в България жените често остават сами след развод — с деца, с кредити, с празни обещания за помощ от бившите си съпрузи. Колежките ми шепнеха зад гърба ми: „Гледай я тая — пак сама остана…“ А аз просто исках синът ми да има дом.

Дни наред ходех като призрак. На работа едва се съсредоточавах върху уроците по литература. Вечер броях стотинките за хляб и мляко. Даниел усещаше напрежението:

— Мамо, пак ли си тъжна?

Прегърнах го силно:

— Не, слънце мое. Просто съм уморена.

В крайна сметка приех предложението на Георги. Подписах документите със свито сърце. Апартаментът вече беше на името на Даниел, но аз останах без издръжка и без право на претенции към Георги.

Понякога се питам дали постъпих правилно. Сигурността на сина ми беше най-важна за мен, но цената беше висока — самоуважението ми пострада, а финансовата несигурност ме преследва всеки ден.

Сега всяка вечер гледам Даниел как спи спокойно в стаята си и си мисля: Колко струва едно майчино сърце? Има ли цена сигурността на детето? Бихте ли направили същото на мое място?