Бившият ми съпруг не иска сина ни, но не ми дава да продължа напред

— Не мога да го взема, Мария! — гласът на Петър трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така силно, че кокалчетата ми побеляха. — Мира не иска чуждо дете в дома ни. Не е честно към нея.

Стиснах зъби. Синът ни, Виктор, стоеше до мен с раница на гърба и очи, пълни с надежда. Беше петък вечер, а аз отново трябваше да му обясня защо баща му няма да го вземе този уикенд.

— Татко пак ли не може? — прошепна Виктор, а гласът му се пречупи.

— Ще поговоря с него, миличък — казах, макар че знаех, че разговорът ще е безсмислен.

Затворих телефона и се отпуснах на дивана. Вече две години се борех сама — след развода Петър се ожени повторно и сякаш забрави, че има син. А когато срещнах Ивайло — топъл, добър човек, който прие Виктор като свой — Петър изведнъж започна да се меси. Не искаше да поеме отговорност, но и не позволяваше друг мъж да бъде баща на Виктор.

— Мамо, Ивайло ще дойде ли довечера? — попита Виктор с надежда.

— Да, ще дойде — усмихнах се насила. — Ще гледаме филм заедно.

Вечерта Ивайло донесе любимите кифлички на Виктор и тримата се сгушихме на дивана. За миг всичко изглеждаше нормално. Но телефонът иззвъня — Петър.

— Мария, чух, че Ивайло прекарва много време с Виктор. Не съм съгласен с това. Той не е баща му! — гласът му беше остър.

— Петре, ти отказваш да го виждаш! Какво очакваш? Детето има нужда от мъжки пример! — гневът ми избухна като пожар.

— Това си е мой проблем! Не искам друг да го възпитава!

— А ти кога ще намериш време за него? — попитах през сълзи.

— Когато мога! Но не искам Ивайло в живота му!

Затворих телефона и избухнах в плач. Ивайло ме прегърна.

— Не мога повече така — прошепнах. — Чувствам се в капан. Петър не иска Виктор, но не ми позволява да бъда щастлива.

— Ще се справим — каза Ивайло тихо. — Аз съм тук за вас.

Дните минаваха в напрежение. Петър звънеше често, караше се, заплашваше със съд. Мира — новата му жена — пишеше обидни съобщения във Viber: „Не си натрапвай детето на нашето семейство!“ Чувствах се сама срещу целия свят.

Веднъж вечерта Виктор седна до мен:

— Мамо, аз ли съм виновен, че татко не ме иска?

Сърцето ми се разкъса.

— Не, мило мое! Никога не си виновен! Понякога възрастните правят грешки…

Виктор замълча. После прошепна:

— Ивайло е добър с мен. Може ли той да ми бъде като татко?

Сълзите ми потекоха. Прегърнах го силно.

На следващия ден реших да говоря с Петър лице в лице. Отидох пред блока му в Люлин и го изчаках след работа.

— Трябва да спрем това! — казах твърдо. — Виктор страда! Или ще бъдеш баща за него, или ще му позволиш да има друг мъжки пример!

Петър ме изгледа намръщено:

— Не искам Ивайло около сина ми!

— А ти кога ще бъдеш около него? — попитах тихо.

Той замълча. За първи път видях несигурност в очите му.

— Мира… тя не може да приеме Виктор… — прошепна.

— Това е твоят син! Ако не можеш да бъдеш баща му, поне не пречи на друг да го обича!

Петър сведе глава.

— Ще помисля…

Минаха седмици. Петър спря да звъни толкова често. Мира повече не писа. Един ден получих съобщение: „Мария, ако Ивайло прави Виктор щастлив, няма да се меся повече.“

Облекчението беше огромно. За първи път от години усетих свобода. Започнахме нов живот с Ивайло и Виктор — без страх, без вина.

Понякога още ме боли заради Петър. Но виждам усмивката на Виктор и знам, че съм взела правилното решение.

Питам се: Колко още майки живеят в този капан между миналото и бъдещето? Кога ще позволим на децата си просто да бъдат обичани?