Брат ми и жена му се нанесоха у нас – сега всички очакват аз да си тръгна

– Може ли да си прибереш нещата от гардероба, Мария? – гласът на майка ми прозвуча тихо, но настоятелно, докато стоях в коридора с чаша чай в ръка. Беше неделя сутрин, а аз още не бях отворила очи за деня, когато брат ми Даниел и жена му Ива се появиха с два куфара и няколко кашона.

– Защо? – попитах, макар че вече усещах отговора като тежест в гърдите си.

– Те ще спят във вашата стая. Ти можеш да се преместиш при нас, на разтегателния диван – обясни тя, без да ме поглежда.

В този момент сякаш целият въздух излезе от дробовете ми. Това беше моят дом, моето убежище. Винаги съм живяла тук – в малкия двустаен апартамент в Люлин, където всяка вещ носеше спомен. А сега трябваше да се свия в ъгъла, защото брат ми и жена му били имали нужда от „ново начало“.

Даниел влезе с широка усмивка:

– Маре, ще е само за малко! Докато си намерим нещо свое. Знаеш как е с наемите в София…

Ива кимна:

– Много сме ти благодарни!

Не казах нищо. Само стиснах чашата толкова силно, че почти я счупих.

Първите дни бяха кошмар. Всяка сутрин се будех от миризмата на чуждо кафе и разговори, които не исках да слушам. Ива заемаше банята с часове, а Даниел разпиляваше дрехите си навсякъде. Родителите ми се държаха така, сякаш това е най-естественото нещо на света.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как майка ми шепне на баща ми:

– Мария вече е голяма. Може би е време да помисли за нещо свое…

Сърцето ми се сви. Винаги съм помагала вкъщи – пазарувам, чистя, грижа се за тях. А сега изведнъж бях станала излишна?

Опитах да говоря с Даниел:

– Не мислиш ли, че е малко несправедливо? Аз цял живот съм тук…

Той ме прекъсна:

– Маре, ти си млада! Излез малко от зоната си на комфорт. Ива и аз имаме нужда от пространство. Родителите ни са възрастни – трябва да сме близо до тях.

– А аз? – попитах тихо.

Той само сви рамене.

Седмица по-късно баща ми седна до мен на дивана:

– Дъще, знаем, че ти е трудно. Но Даниел има семейство. Ти си умна и ще се оправиш сама. Може би е време да потърсиш квартира или да се преместиш при приятелка?

Погледнах го невярващо:

– Искате да си тръгна?

– Не така… Просто мислим за твоето бъдеще.

Беше ясно – вече не бях желана тук.

Започнах да търся квартири. Всичко беше скъпо или мизерно. Писах на приятелката си Елица:

– Лицо, имаш ли място при теб? Не издържам вече у нас.

Тя ми отговори:

– Маре, знаеш, че винаги си добре дошла! Но и при мен е тясно… Ще измислим нещо!

Всяка вечер плачех тихо в банята. Чувствах се предадена от всички – от родителите си, от брат си, дори от себе си. Защо винаги аз трябваше да правя компромиси?

Една сутрин Ива ме спря в коридора:

– Мария, надявам се не ти е неудобно заради нас…

Погледнах я право в очите:

– Не ти си проблемът. Проблемът е, че никой не ме пита как се чувствам.

Тя замълча и се прибра при Даниел.

Майка ми започна да ме избягва. Баща ми говореше само за работа и сметки. Вече не бях част от семейството – бях просто пречка.

Една вечер събрах смелост и казах на всички:

– Ще си тръгна до края на месеца. Надявам се тогава най-накрая да сте щастливи.

Майка ми заплака тихо. Даниел изглеждаше облекчен. Само баща ми ме прегърна неловко:

– Ще ни липсваш…

Сега седя сама в новата си стая под наем – малка, студена, но поне моя. Понякога се чудя: заслужаваше ли си всичко това? Защо семейството може да бъде най-голямата болка?

А вие как бихте постъпили на мое място? Семейството ли е домът или домът е там, където те приемат такива, каквито си?