Брат ми получи къщата на родителите ни – сега иска наем, сякаш съм чужда
„Не мога да повярвам, че го правиш, Иване! Това е нашият дом! Как можеш да искаш наем от мен?“ Гласът ми трепереше, а сълзите пареха очите ми, докато стоях в хола на къщата в Пловдив, където израснахме. Всичко тук миришеше на минало – на мама, на топъл хляб и на безгрижие. Но сега въздухът беше тежък, пропит с обида и разочарование.
Иван стоеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който не можех да разчета. „Мариела, не е толкова просто. Знаеш колко трудно беше след като мама и татко починаха. Аз се нагърбих с всичко – сметки, ремонти, данъци. Къщата е вече моя, така решиха в завещанието. Не мога просто да те оставя да живееш тук без нищо.“
„Това ли сме сега? Чужденци? Ти си ми брат!“, извиках аз. Спомних си как като деца се криехме под масата, когато родителите ни се караха за пари. Тогава си обещахме винаги да се подкрепяме. А сега?
След смъртта на родителите ни преди две години всичко се промени. Иван беше по-големият брат, винаги по-отговорният, по-спокойният. Аз – по-емоционалната, по-близка до мама. Докато той уреждаше документите и погребението, аз се опитвах да събера парчетата от разбитото ни семейство. Когато адвокатът прочете завещанието и стана ясно, че къщата остава изцяло на Иван, аз не казах нищо. Мислех си: „Това е нашият дом. Никога няма да ме изгони.“
Но животът не е приказка. След година Иван започна да намеква, че трябва да участвам в разходите. После директно поиска наем – сума, която едва можех да си позволя със заплатата си като учителка в местното училище. „Това е справедливо“, каза той. „Така правят всички.“
Но ние не сме всички! Ние сме семейство! Или поне така вярвах.
Вечерите ми станаха безсънни. Седях в стаята си – бившата детска стая – и гледах снимките по стените: аз и Иван на морето в Созопол, мама с престилка, татко с китарата си. Чудех се кога алчността се промъкна между нас.
Опитах се да говоря с него отново. „Иване, знаеш ли колко значи този дом за мен? Не мога да си позволя такъв наем. Ако ме изгониш… къде ще отида?“
Той въздъхна тежко: „Мариела, не те гоня. Просто трябва да разбереш – имам свои проблеми. Деси е бременна, чакаме бебе. Трябват ни пари за ремонт на апартамента. Не мога повече да поемам всичко сам.“
Деси – неговата жена – винаги ме гледаше с подозрение. Знаех, че тя настоява Иван да бъде твърд с мен. Веднъж я чух да казва: „Тя е голяма жена вече, не може цял живот да живее на чужд гръб.“
Чужд гръб? Това беше моят дом! Нашият дом!
Започнах да търся квартира – малки стаички под наем в крайните квартали на Пловдив. Всичко беше скъпо и мрачно. Всяка вечер се прибирах със свито сърце и усещах как стените на къщата ме притискат все повече.
Една вечер Иван дойде при мен с договор за наем в ръка.
„Подпиши го, Мариела. Ако не можеш да плащаш… ще трябва да си тръгнеш до края на месеца.“
Погледнах го в очите – тъмни като нощта над Родопите. В тях нямаше милост, само умора и решителност.
„Помниш ли как мама казваше: ‘Семейството е всичко’?“, прошепнах.
Той замълча за миг, после отвърна: „Понякога семейството значи и трудни решения.“
Подписах договора със сълзи на очи.
Скоро след това започнах да работя допълнително частни уроци по литература, за да се справя с разходите. Всяка сутрин минавах покрай градинката пред къщата и усещах как нещо в мен умира малко по малко.
Съседите започнаха да шушукат: „Виж я Мариела – плаща наем на собствения си брат! Какви времена дойдоха…“
Понякога срещах Иван в коридора – той бързаше за работа или носеше пазарски чанти за Деси. Между нас зееше пропаст.
Една вечер го чух как говори по телефона: „Не знам докога ще издържи така… Но нямам избор.“
Може би и той страдаше по своему. Може би вината го глождеше нощем.
Но аз вече не можех да му простя.
Сега седя сама в стаята си и се чудя: Кога парите станаха по-важни от кръвта? Дали някога ще можем пак да бъдем семейство? Или домът ни ще остане просто още една къща под наем в този град?