Брат ми реши да се жени, но не може да си позволи наем: Сега иска своя дял от къщата на родителите ни

— Ти сериозно ли, Георги? — гласът ми трепереше, докато гледах брат си право в очите. Беше събота вечер, а масата в кухнята още миришеше на мусака и прясно изпечен хляб. Родителите ни мълчаха, сякаш всяка дума щеше да взриви тишината.

Георги, само на 19, стисна юмруци върху покривката. — Да, Мария. Обичам я. Искам да се оженя за Деси. Не мога повече да живея така — вечно под нечий покрив, без собствено място.

Майка ни се разплака. Баща ми се изправи рязко и излезе на терасата да пуши. Аз останах да гледам брат си — момчето, което до вчера гонеше топката в двора, а днес искаше да бъде мъж.

— И какво ще правите? — попитах тихо. — С какво ще живеете? Ти работиш в автосервиза на бай Иван за 900 лева, а Деси още учи.

— Ще се оправим — отвърна Георги с онази негова увереност, която винаги ме е дразнела и вдъхновявала едновременно. — Но… — той замълча за миг, после изстреля: — Искам моя дял от къщата.

Тези думи ме удариха като шамар. Къщата ни в Княжево не беше просто тухли и керемиди. Беше спомените от детството ни, смехът на мама, миризмата на печени чушки през есента. Беше всичко, което имахме.

— Как така твоя дял? — гласът ми стана остър. — Родителите ни са живи! Това е техният дом!

— Знам — каза Георги и сведе поглед. — Но нямаме друг избор. Наемите са безумни. Ако продадете къщата или поне ми дадете моята част, ще можем да започнем живота си.

Майка ни се разплака още по-силно. Баща ми се върна от терасата с червени очи.

— Георги, ти не разбираш… — започна той, но брат ми го прекъсна:

— Разбирам много добре! Вие винаги сте мислили първо за Мария! Тя учи в Софийския, тя получаваше всичко! А аз? Винаги втори! Сега поне искам нещо мое!

Сърцето ми се сви. Не бях осъзнавала колко болка е трупал Георги през годините. Винаги съм мислела, че сме близки, че си помагаме. А сега той ме обвиняваше за всичко.

— Това не е вярно! — извиках аз. — Всички сме се жертвали! И аз работя на две места, за да си плащам квартирата! Не съм ти враг!

— Може би не си — прошепна Георги. — Но вече не мога да живея тук. Искам да бъда независим.

В следващите дни вкъщи цареше ледена тишина. Майка ни ходеше като сянка из стаите, баща ми все по-често оставаше до късно на работа. Аз се чувствах предадена и объркана.

Една вечер седнах до Георги в двора. Беше хладно, а въздухът миришеше на мокра трева.

— Защо го правиш? — попитах тихо.

— Защото не виждам друг изход — отвърна той. — Обичам Деси. Искам да ѝ дам дом. Не искам да бъда вечният син на мама и татко.

— А ако продадем къщата? Къде ще живеят нашите?

— Ще си намерят нещо по-малко… Или ще идват при теб в София.

Тези думи ме разтърсиха. Не можех да си представя родителите ни без този дом. Не можех да си представя себе си без него.

В следващите седмици напрежението растеше. Родителите ни започнаха да се карат все по-често. Майка ни обвиняваше баща ни, че е разглезил Георги; баща ни казваше, че всичко е заради мен и моето „учене“ в София.

Една вечер Георги донесе нотариален акт и поиска среща с адвокат. Бяхме седнали всички около масата, когато той каза:

— Или ми давате моя дял сега, или ще заведа дело.

Майка ни припадна. Баща ми го изгони от къщата.

Аз останах сама в кухнята, стиснала чашата с чай толкова силно, че почти я счупих.

На следващия ден Георги не се прибра. Деси му беше намерила стая под наем в Люлин. Родителите ни не говореха за него седмици наред.

Аз се чувствах разкъсана между любовта към брат си и страха да не изгубя дома си. Започнах да се чудя дали някога ще можем пак да бъдем семейство.

Минаха месеци. Един ден получих писмо от Георги:

„Мария,
Знам, че ви нараних всички. Но не виждах друг начин. Деси е бременна. Не исках да ви казвам така… Моля те, прости ми. Надявам се някой ден пак да сме семейство.
Георги“

Седях дълго с писмото в ръка и плаках. Обадих се на майка ни и ѝ го прочетох през сълзи.

Сега стоя пред прозореца на детската си стая и гледам към двора, където някога играехме с Георги до тъмно. Чудя се: кога парите станаха по-важни от любовта? Какво означава домът — тухли или хората вътре?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да дадете своя дял или бихте се борили за дома си?