Брат ми живее в собствен апартамент, а моят е отдаден под наем – майка ми не ми позволява да променя нищо

– Не, Мария! Казах ти вече – апартаментът ще си остане под наем! – гласът на майка ми пронизва въздуха в кухнята като остър нож. Стоя срещу нея, стиснала юмруци в джобовете на дънките си, и усещам как гневът се надига в гърдите ми.

– Но, мамо, това е моят апартамент! Защо Петър може да живее в неговия, а аз трябва да се бутам тук с вас или да давам пари за наем на непознати? – думите ми излизат по-остри, отколкото искам. Виждам как майка ми се намръщва още повече.

– Петър има нужда! Знаеш, че не му върви с работата. Ти имаш стабилна заплата, можеш да си позволиш квартира. А и парите от наема ни помагат да покриваме разходите тук! – тя се обръща рязко към прозореца, сякаш разговорът е приключил.

В този момент вратата се отваря и брат ми влиза. Изглежда уморен, с торбички под очите и разрошена коса. Поглежда ме виновно, но не казва нищо. Знам, че не е негова вината, но не мога да спра да го обвинявам в мислите си.

– Здравейте… – прошепва той и се насочва към стаята си. Майка ми го следва с поглед, изпълнен с тревога и обич.

Оставам сама в кухнята. Сядам тежко на стола и усещам как сълзите напират. Защо винаги трябва аз да съм тази, която се жертва? Защо моите нужди са по-малко важни? Всяка вечер се прибирам в тази къща, където всичко ми напомня, че съм гостенка в собствения си живот.

Спомням си деня, когато татко почина. Бяхме още деца – Петър беше на 12, аз на 10. Майка ми остана сама с двама малки души и цялата тежест падна върху нея. Оттогава тя винаги се тревожеше повече за Петър – той беше по-неуверен, по-чувствителен. Аз трябваше да съм силната. И така свикнах да бъда тази, която отстъпва.

Но сега съм на 29 години. Работя като учителка в гимназията, имам приятели, мечти… Искам свое пространство! Искам да подредя апартамента си така, както аз искам – със светли завеси, книги по рафтовете и снимки от пътуванията ми. Вместо това чужди хора живеят там, а аз се чувствам като натрапник в собствения си дом.

Вечерта се затварям в стаята си и звъня на най-добрата си приятелка – Даниела.

– Миме, пак ли се карахте? – чува се загриженият ѝ глас.

– Не издържам вече… Чувствам се невидима. Все едно не съществувам за майка ми, освен ако не трябва да помогна с нещо или да направя компромис заради Петър.

– А говори ли с брат ти? Може би той ще разбере…

– Не искам да го натоварвам още повече. Виждам колко му е трудно… Но защо винаги аз трябва да съм тази, която разбира всички?

Даниела мълчи за миг.

– Може би е време да поставиш граници. Да кажеш ясно какво искаш. Не си дете вече.

Затварям телефона и дълго гледам тавана. Думите ѝ кънтят в главата ми: „Не си дете вече“.

На следващия ден събирам смелост и сядам с майка ми на масата.

– Мамо, трябва да поговорим сериозно. Чувствам се изолирана от решенията за моя живот. Искам апартаментът ми да бъде мой дом. Не е честно само Петър да има право на самостоятелност.

Майка ми въздъхва тежко.

– Мария… Не разбираш ли? Ако спрем да даваме апартамента под наем, ще ни е трудно финансово. А и Петър… Той няма никого освен нас.

– А аз? Аз нямам ли нужда от подкрепа? От дом? – гласът ми трепери.

Тя ме гледа дълго, после избягва погледа ми.

– Ти винаги си била силната…

– Не съм толкова силна, колкото мислиш. Просто свикнах да не показвам колко ме боли.

В този момент Петър влиза в стаята. Сяда до мен и ме хваща за ръката.

– Мими… Ако искаш апартамента си обратно, ще говоря с мама. Не е честно само аз да имам свой дом.

Поглеждам го изненадано. За първи път чувам тези думи от него.

– Благодаря ти… Просто искам всички да сме щастливи. Но не мога повече така.

Майка ми мълчи дълго. После казва тихо:

– Ще помисля…

Седмици минават в напрежение. Всяка вечер разговорите са едни и същи – сметки, грижи за Петър, страхове за бъдещето. Но вече не мълча. Казвам какво чувствам. Понякога плача пред тях – не от слабост, а защото най-накрая позволявам на себе си да бъда истинска.

Една сутрин майка ми ме събужда рано.

– Решихме… Ще прекратим договора за наема след три месеца. Апартаментът ще бъде твой дом.

Не мога да повярвам! Прегръщам я силно и усещам как тежестта пада от раменете ми. Петър ме поздравява с усмивка – за първи път от години изглежда спокоен.

Но знам – това е само началото. Семейните рани зарастват бавно. Все още има много неизказани думи между нас тримата. Но поне вече знам: имам право на свой живот.

Понякога се питам: колко още жени като мен живеят в сянката на семейните компромиси? Кога ще започнем да избираме себе си без вина?