Бягството на Лилия: Когато домът се превърне в убежище и изпитание

— Мамо, ще ни намери ли татко? — прошепна ми Виктория, докато стискаше ръката ми в тъмното стълбище. Сърцето ми биеше лудо, а дланите ми бяха ледени. Бяхме избягали само с по една раница и надеждата, че някой ще ни помогне.

— Не, миличка, тук сме в безопасност — излъгах я тихо, макар че самата аз не вярвах на думите си.

Беше късна есенна вечер, когато най-накрая събрах смелост да напусна дома на Петър. След години на обиди, заплахи и все по-чести изблици на гняв, вече не можех да чакам следващия път. Този път беше различно — този път той хвърли чиния по мен пред децата. Видях страха в очите им и разбрах: ако не ги защитя сега, никога няма да си простя.

Първото място, за което се сетих, беше апартаментът на Жана. Тя беше моята най-добра приятелка още от гимназията — винаги ме е разбирала без думи. Знаех, че има малка дъщеричка и че съпругът ѝ Стефан е строг, но не вярвах, че ще ни оставят на улицата.

Когато звъннах на вратата им, беше почти полунощ. Жана отвори по пижама, с разрошена коса и притеснени очи.

— Лили! Какво се е случило? — прошепна тя и ме прегърна силно.

— Моля те… Нямам къде да отида — гласът ми трепереше. Виктория и малкият Мартин стояха зад мен, мълчаливи и изплашени.

Жана ни покани вътре, но още преди да затвори вратата, зад нея се появи Стефан. Висок, с рошава брада и намръщен поглед.

— Какво става тук? — попита той рязко.

— Лилия има нужда от помощ… — започна Жана плахо.

— В този час? С две деца? — Стефан ме изгледа от глава до пети. — Не може така! Имаме си дете, не можем да поемем още трима души! Ами ако мъжът ѝ я търси? Не искам проблеми!

Жана се опита да го убеди:

— Стефане, моля те! Това е Лилия! Знаеш през какво минава… Не можем да ги оставим навън!

Той поклати глава:

— Не! Няма да стане. Ако искаш — ти спи при тях в хола, но аз няма да участвам в това!

Стоях като вцепенена. Децата се притискаха до мен. Жана се разплака тихо и ме прегърна отново.

— Ще останете тук тази нощ. Ще измислим нещо утре — прошепна тя.

Прекарахме нощта на дивана в хола. Чувах как Стефан тропа нервно из спалнята. На сутринта той излезе рано без дума. Жана ми направи кафе и седнахме мълчаливо една срещу друга.

— Лили… Не знам какво да правя. Стефан е добър човек, но понякога е толкова… затворен. Страхува се за нас — каза тя тихо.

— Разбирам го — отвърнах с горчивина. — Но ако ти не можеш да ми помогнеш… кой тогава?

Жана се разплака отново:

— Ще говоря с него довечера. Може би ще размисли…

Но вечерта беше още по-лоша. Стефан се върна ядосан:

— Не мога да спя в собствения си дом! Не съм подписвал за това! Ако до утре не си тръгнете, ще извикам полиция!

Децата чуха всичко. Виктория ме погледна с огромни очи:

— Мамо… пак ли ще бягаме?

Сълзите ми потекоха безконтролно. Чувствах се предадена от най-близките си хора. Жана беше разкъсвана между мен и съпруга си. Аз бях разкъсвана между страха и отчаянието.

На следващия ден Жана ми даде малко пари и адрес на кризисен център за жени в София.

— Прости ми… — прошепна тя през сълзи.

Тръгнахме отново — този път към непознатото. В кризисния център ни приеха топло, но усещах как всяка частица от мен се разпада. Децата бяха тихи и изплашени. Аз трябваше да съм силната.

Седмици наред живяхме там. Започнах работа като чистачка в близкия супермаркет. Виктория започна училище в нов квартал, а Мартин ходеше на детска градина. Всяка вечер ги приспивах с приказки за смели майки и добри хора.

Жана ми пишеше често:

„Мисля за теб всеки ден. Прости ми.“

Стефан така и не пожела да говори с мен повече.

Понякога се питам: ако аз бях на мястото на Жана — щях ли да избера приятелката си или семейството? Има ли правилен избор в такава ситуация? Или всички губим по малко?

А вие какво бихте направили? Кое е по-важно — приятелството или спокойствието у дома?