Бях на крачка да преведа парите за апартамента, но дъщеря ми се разплака – и тя беше права

– Мамо, не искам да живеем тук! – гласът на Мая проряза тишината в малката, студена стая. Бяхме седнали на ръба на стария диван в апартамента, който щях да купя. Продавачката – една жена на име Катя, с прекалено ярко червило и нервни ръце – ни гледаше с нетърпение.

– Мая, моля те, не започвай пак – прошепнах ѝ през зъби. Бях уморена. Толкова уморена от всичко – от безкрайните огледи, от лъжливите обяви, от това да се преструвам, че съм силна. След развода с Иво животът ми се превърна в низ от компромиси и страхове. Но този път бях сигурна – най-накрая ще имаме свой дом.

Катя ни подаде ключовете. – Ако искате, може да останете още малко да разгледате. Аз ще ви изчакам долу.

Вратата хлопна зад нея. Мая ме гледаше с огромните си кафяви очи, пълни със сълзи.

– Мамо, тук мирише странно. И защо няма почти никакви мебели? Защо жената не ни показа мазето?

Въздъхнах тежко. – Мая, не можем да си позволим повече. Това е най-доброто, което имаме. Трябва да сме благодарни.

Тя се разплака още по-силно. – Не искам да живея тук! Не ми харесва! Тази жена ме плаши!

Стиснах устни. Вътрешно усещах тревога, но я потисках. Бях говорила с Катя по телефона няколко пъти – звучеше нормално, дори приятелски. Беше казала, че бърза да замине за чужбина и затова продава евтино. Всичко изглеждаше като шанс, който не бива да изпускам.

Извадих телефона и набрах Катя.

– Готова съм да преведа капарото – казах ѝ. – Ще ви изпратя парите до час.

– Чудесно! – гласът ѝ трепереше от вълнение. – Само ми пратете снимка на платежното нареждане.

Затворих и седнах до Мая.

– Мамо, моля те… – прошепна тя. – Спомняш ли си как татко ни излъга за онзи уикенд? Тогава ти каза, че трябва да слушаме вътрешния си глас…

Думите ѝ ме пронизаха като нож. Спомних си как Иво обещаваше да ни заведе на море, а после изчезна с друга жена. Спомних си как плакахме двете с Мая цяла нощ.

Погледнах пак към апартамента. Наистина миришеше странно – на мухъл и застояло. По стените имаше петна, които не бях забелязала преди. Вратата към банята скърцаше зловещо.

Изведнъж забелязах нещо странно – на кухненския плот имаше купчина поща на чуждо име: „Георги Димитров“. А Катя твърдеше, че апартаментът е неин от години.

Сърцето ми заби лудо. Излязохме навън и видях Катя да говори по телефона до входа.

– Извинете, може ли още веднъж да видя нотариалния акт? – попитах я уж невинно.

Тя пребледня. – Ох, забравих го у дома… Но нали ви пратих снимка по вайбър?

– Да, но бих искала да го видя на живо.

Катя започна да се извинява и да мънка нещо за спешна среща. В този момент един възрастен мъж излезе от асансьора и се приближи към нас.

– Извинете, вие ли сте новите наематели? – попита той.

– Не, купувачи сме… – отвърнах объркано.

– Купувачи? Но този апартамент е на сина ми! Той е в чужбина и никога не е говорил за продажба!

Погледнах Катя – тя вече бягаше по стълбите надолу.

Мая ме хвана за ръката и прошепна: – Видя ли? Казах ти!

Стояхме двете на стълбището, треперещи от страх и облекчение едновременно. Ако не беше Мая… Ако не беше нейното упорство…

Вечерта седнахме у дома на стария раздрънкан стол и я прегърнах силно.

– Прости ми, че не те послушах веднага – казах ѝ през сълзи. – Понякога възрастните забравят да вярват на интуицията си.

Мая се усмихна през сълзи: – Важното е, че сме заедно.

Оттогава всеки ден благодаря на съдбата за този урок. Още търсим нашия дом, но вече знам: няма нищо по-важно от доверието между майка и дъщеря.

Понякога се питам: колко често пренебрегваме вътрешния си глас в името на „разумните“ решения? А вие бихте ли послушали детето си в такава ситуация?