Черната овца в семейството: Изповедта на една пренебрегната сестра

– Пак ли ще мрънкаш, Яна? – гласът на майка ми отекна в кухнята, докато тя режеше домати за салатата. Беше петък вечер, а аз стоях до нея с ръце, стиснати в юмруци. Братята ми – Петър и Павел – се гонеха из хола, смехът им изпълваше апартамента ни в Люлин. Баща ми гледаше новините и не обръщаше внимание на никого.

– Не мрънкам, мамо. Просто искам да поговорим – казах тихо, но тя вече беше обърнала гръб.

– Яна, остави ме сега, че имам работа. Помогни на братята си, ако толкова искаш да си полезна.

Това беше капката. Вече седем години се чувствах като прислужница в собствения си дом. Откакто се родиха близнаците, всичко се въртеше около тях – техните болести, техните успехи, техните капризи. Аз бях просто Яна – голямата сестра, която трябва да помага, да разбира, да прощава.

Вечерта се проточи в обичайния хаос. Петър разля сок върху килима, Павел счупи чаша, майка ми крещеше, а аз събирах парчетата стъкло с голи ръце. Никой не забеляза, че се порязах. Никой не попита как съм.

Когато всички заспаха, седнах до прозореца и заплаках без глас. Защо никой не виждаше болката ми? Защо трябваше винаги да съм силната?

На следващия ден реших да говоря с майка ми. Събрах смелостта си и я намерих в кухнята рано сутринта.

– Мамо, може ли да поговорим сериозно?

Тя въздъхна тежко:
– Яна, пак ли нещо не ти е наред? Какво пак има?

– Чувствам се невидима. Все едно не съществувам за вас откакто се родиха Петър и Павел. Винаги съм на втори план. Помагам ви с всичко, а никой не забелязва.

Майка ми ме изгледа така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.
– Яна, престани! Ти си голяма вече. Трябва да разбираш, че близнаците имат нужда от повече внимание. Ти си умна, самостоятелна… Не мога да се занимавам с твоите глупости!

– Това не са глупости! – извиках за първи път в живота си срещу нея. – И аз имам нужда от теб! И аз искам да ме обичаш!

В този момент баща ми влезе в кухнята.
– Какво става тук? Защо крещите?

Майка ми го погледна с укор:
– Дъщеря ти пак драматизира. Не й стига вниманието явно.

Баща ми само поклати глава и излезе. Сълзите ми напираха.
– Защо никой не ме чува? – прошепнах.

Майка ми се обърна рязко:
– Ако ще се държиш така, по-добре иди в стаята си! Не ми трябват още проблеми!

Изтичах в стаята си и треснах вратата. Чух как Петър и Павел питат какво става.
– Яна пак прави сцени – каза майка ми силно, за да чуят всички.

От този ден всичко се промени. Майка ми започна да ме избягва. Братята ми ме гледаха странно и шушукаха зад гърба ми. Баща ми изобщо не говореше с мен. В училище приятелките ми усещаха, че нещо не е наред, но не знаеха какво да кажат.

Една вечер чух как майка ми говори по телефона с леля Мария:
– Не знам какво й стана на Яна… Откакто порасна, все е недоволна. А уж беше добро дете.

Сърцето ми се сви. Аз ли бях виновна? Толкова ли беше лошо да искам малко любов?

Дните минаваха в тишина и отчуждение. Веднъж Павел дойде при мен:
– Яно, защо мама е тъжна заради теб?

Погледнах го през сълзи:
– Не е заради мен… Просто понякога хората не се разбират.

Той кимна объркано и избяга при Петър.

В училище започнах да получавам по-ниски оценки. Учителката по литература ме извика след час:
– Яна, какво става с теб? Ти винаги беше отличничка…

Не можех да й кажа истината. Само свих рамене.

Веднъж вечерта майка ми дойде при мен:
– Яна, ако ще продължаваш така, няма смисъл да стоиш вкъщи като буренясала ябълка! Или ще се стегнеш, или…

Не дочаках края на изречението й. Станах и излязох навън. Вървях дълго из квартала, без посока. Мислех си: дали някога ще бъда достатъчна за тях? Дали някога ще ме приемат такава, каквато съм?

Сега стоя отново до прозореца и гледам светлините на София. Вече не плача толкова често. Понякога си мисля дали някой друг се е чувствал като мен – невидим в собствения си дом? Дали има още черни овце като мен?

А вие… някога усещали ли сте се ненужни сред най-близките си хора? Или само аз останах сама сред своето семейство?