Чуждият плач в нашата прегръдка: Историята на Мария и Тома

— Не може да бъде! — гласът ми се разби в тишината на болничната стая. Сестрата стоеше срещу мен с онзи поглед, който никога няма да забравя — смесица от съжаление и страх. Тома стисна ръката ми толкова силно, че пръстите ми побеляха.

— Госпожо Иванова, лабораторните резултати са категорични. Това дете… не е вашето биологично дете.

Светът ми се срина. Вече три дни държах малката Елица в ръцете си, вдишвах миризмата ѝ, броях всяка нейна въздишка. Девет месеца я носих под сърцето си, мечтаех за първата ѝ усмивка, за първите ѝ стъпки. А сега някой ми казваше, че тя не е моя.

Тома мълчеше. Очите му бяха пълни със сълзи, но не пророни нито една. Знаех, че вътре в него бушува буря, но той винаги беше този, който трябва да остане силен. За мен. За нас.

— Какво значи това? — прошепнах. — Къде е нашето дете?

Сестрата се поколеба. — Вероятно е станала грешка при размяната на бебетата след раждането… Съжалявам.

В този момент сякаш всичко около мен спря. Чувах само собствения си дъх и плача на Елица — онзи плач, който вече не знаех дали е мой.

Следващите дни бяха кошмар. Болницата започна разследване. Полицията се намеси. Родителите ни идваха и си тръгваха със свити сърца. Майка ми ме прегърна и прошепна: „Мария, каквото и да стане, ти си майка.“ Но аз не се чувствах такава. Чувствах се празна.

Тома се опитваше да ме окуражи:

— Ще намерим нашето дете. Ще минем през това заедно.

Но аз виждах страха в очите му. Виждах как всяка вечер стои до леглото на Елица и я гледа — сякаш се опитва да запомни всяка черта на лицето ѝ, всеки звук от гласа ѝ.

Една вечер, докато люлеех Елица в ръцете си, Тома седна до мен:

— Мария… ако ни поискат да я върнем? Ако другите родители искат своето дете?

— Не знам дали ще мога — признах през сълзи. — Как се отказваш от дете, което си обичал от първия миг?

— А ако нашето дете е някъде там и плаче за нас?

Тези думи ме пронизаха като нож. Представих си друго семейство, друга майка, която държи моето дете и не знае… Представих си как то плаче нощем и никой не може да го утеши така, както бих могла аз.

Дните минаваха в напрежение и очакване на резултатите от ДНК тестовете. Всяка минута беше мъчение. Родителите на другото бебе бяха открити — семейство Петрови от Перник. Те също бяха в шок.

Срещнахме се в болницата — две семейства, две майки с разбити сърца. Госпожа Петрова плачеше безутешно:

— Аз… аз не знам какво да правя. Обичам това дете, но знам, че не е мое.

Погледнах я и видях себе си в нея — същата болка, същата безпомощност.

— Може би трябва да ги разменим — прошепна Тома една вечер вкъщи. — Да върнем всяко дете при истинските му родители.

— А ако никога не се почувствам майка на другото дете? — попитах отчаяно.

— Ще го обикнеш — каза той тихо. — Както обикна Елица.

Решението беше най-тежкото в живота ни. Болницата предложи срещи с психолози, социални работници ни обясняваха правата ни. Но никой не можеше да ни каже как да излекуваме разбитите си сърца.

Денят на размяната дойде като присъда. Държах Елица за последен път, целунах я по челото и ѝ прошепнах:

— Обичам те, винаги ще те обичам.

В ръцете ми сложиха друго бебе — малката Виктория. Тя ме гледаше с големи кафяви очи, които сякаш ме питаха: „Коя си ти?“

Първите дни бяха ад. Не можех да я прегърна без да мисля за Елица. Всяка нейна усмивка ме караше да се чувствам виновна. Но постепенно започнах да усещам връзката между нас — невидима нишка, която се опитвах да изплета наново.

Тома беше до мен през цялото време:

— Ще се справим, Мария. Това е нашето дете.

С времето болката избледняваше, но белезите останаха. Понякога се улавях да мисля за Елица — къде е, дали е щастлива, дали ме помни? Пишех писма до семейство Петрови, разменяхме снимки и истории за децата си.

Животът ни никога няма да бъде същият. Но научих нещо важно: майчинството не е само въпрос на кръв или гени. То е избор — избор да обичаш, въпреки болката; избор да дадеш всичко от себе си за едно малко човече, което те гледа с доверие.

Понякога нощем се питам: ако можех да върна времето назад, бих ли избрала по-лесния път? Или точно тази болка ме направи истинска майка?

Какво бихте направили вие? Може ли сърцето да обича две деца едновременно?