Цената на доверието: една майка, една дъщеря и спорната къща

— Не мога да повярвам, че пак го обсъждаме! — гласът на Мария трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. Стояхме в малката кухня на панелката в Люлин, където съм прекарала последните трийсет години от живота си. В ръцете си стисках чаша чай, но ръцете ми трепереха толкова силно, че се страхувах да не я изпусна.

— Мамо, Петър казва, че така е по-сигурно — прошепна тя, сякаш се срамуваше от думите си. — Ако нещо стане с нас, поне майка му ще се погрижи за децата…

Погледнах я — моето момиче, което винаги е било толкова силно и решително. Сега беше пречупена, сянка на себе си. Бременна с второто си дете, с първото — малката Елица — тичаща из коридора и викаща „Баба! Баба!“. Сърцето ми се късаше.

— Мария, ти вярваш ли му? Вярваш ли, че това е за твое добро? — попитах тихо.

Тя не отговори веднага. Наведе глава и започна да върти халката на пръста си.

— Не знам… — прошепна. — Просто съм уморена да се караме. Петър казва, че така правят всички. Че нямаме избор.

В този момент вратата се отвори и Петър влезе. Висок, с тъмни очи и винаги леко намръщен. Усмихна се на Мария, но усмивката не стигна до очите му.

— Готова ли си? Майка ми ни чака да подпишем документите — каза той сухо.

Погледнах го право в очите.

— Петре, ти би ли дал къщата си на някой друг? На мен, например? — попитах го рязко.

Той се засмя кратко.

— Госпожо Иванова, това са глупости. Всички знаят, че е по-добре имотът да е на името на по-възрастен човек. Така няма да ни вземат жилището заради някой кредит или глупост.

— А ако нещо стане с вас? Ако се разделите? Кой ще остане без дом? — не се сдържах аз.

Мария ме погледна умолително:

— Мамо, моля те…

Но аз не можех да мълча. Знаех какво значи една жена да остане без покрив над главата си. Бях го виждала при съседката ни от третия етаж — мъжът й я изгони с двете деца посред зима. Никой не й помогна. Не исках това за Мария.

— Петре, ако обичаш Мария, ще й дадеш сигурност. Не обещания, а истинска сигурност! — казах твърдо.

Той млъкна за миг, после сви рамене:

— Това е моето решение. Ако не ви харесва…

Мария избухна в плач и избяга в спалнята. Останахме сами с Петър. Тишината беше тежка като олово.

— Госпожо Иванова, не се месете повече. Това е между мен и жена ми — каза той студено и излезе.

Седнах на стола и заплаках беззвучно. Чувствах се безсилна. Какво можех да направя? Да се намеся още повече и да рискувам Мария да се отдръпне от мен? Или да замълча и да гледам как я лишават от всичко?

На следващия ден отидох при адвокатка — Силвия, стара приятелка от университета. Разказах й всичко през сълзи.

— Недей да подписваш нищо! — каза тя категорично. — Ако къщата е само на името на майката на Петър, Мария няма никакви права. Ако стане нещо между тях… ще остане на улицата с децата.

Върнах се у дома и цяла нощ не мигнах. Прехвърлях в ума си всички възможности. На сутринта Мария дойде при мен с подпухнали очи.

— Мамо… Петър настоява да подпиша днес. Не знам какво да правя…

Хванах ръцете й.

— Миличка, това е твоят живот. Но ти си майка вече — трябва да мислиш за себе си и за децата си. Ако той те обича, ще разбере защо отказваш.

Тя ме прегърна силно и заплака на рамото ми.

— Страх ме е… Ако кажа „не“, може да ме напусне…

— А ако кажеш „да“, може да изгубиш всичко…

В този момент телефонът й звънна — беше Петър. Гласът му беше остър:

— Къде си? Чакам те пред нотариуса! Ако не дойдеш сега, забрави за всичко!

Мария трепереше цялата. Погледна ме отчаяно.

— Мамо… какво да правя?

Погледнах я право в очите:

— Избери себе си, Мария. Избери децата си.

Тя затвори телефона и избухна в плач. След час Петър дойде у нас — бесен, крещеше по Мария, обвиняваше ме, че съм я настроила срещу него. Съседите слушаха през стените. За първи път видях Мария да му противоречи:

— Не мога да подпиша! Не мога да рискувам бъдещето на децата си!

Петър излезе трясвайки вратата. След него остана тишина и страх.

Минаха седмици в напрежение и несигурност. Петър се прибираше все по-рядко у дома, а Мария ставаше все по-силна пред очите ми. Намери работа на половин ден, започна да ходи на психолог. Един ден ми каза:

— Мамо, благодаря ти… Ако не беше ти, щях да направя най-голямата грешка в живота си.

Сега живеем трите заедно — аз, Мария и малките Елица и Борислав. Не е лесно — парите не стигат, хората говорят зад гърба ни, а Петър понякога идва и се опитва да ги вижда. Но Мария вече знае цената на доверието и никога няма да позволи някой друг да решава вместо нея.

Понякога вечер стоя сама в тъмното и се питам: Колко майки са принудени да избират между мира в семейството и сигурността на децата си? И колко от нас имат смелостта да кажат „не“ навреме?