Цената на хармонията: Историята на една българска съпруга

— Пак ли не си сготвила, Мария? — гласът на Петър отекна в кухнята, докато аз стоях пред мивката със сълзи в очите и ръце, напукани от сапуна. Чиниите се трупаха като планина, а в мен се трупаше гняв, който не смеех да изрека. Погледнах го — висок, сивокос, с онзи поглед, който някога ме караше да се чувствам сигурна, а сега само ме караше да се свивам.

— Работих до късно, Петре. Не успях — прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха като прашинки на слънце. Той въздъхна тежко и тръгна към хола, където телевизорът вече гърмеше с новините. Там беше неговият свят — светът на мъжете, на решенията, на важните неща. Моят свят беше тук, между тенджерите и детските чорапи.

Всяка вечер беше една и съща. След работа тичах да взема малката Ива от детската градина, пазарувах, готвех, чистех. Петър рядко питаше как съм. Майка му често идваше и ме гледаше с онзи укорителен поглед: „Навремето жените не се оплакваха така.“

Понякога нощем лежах будна и си мислех: „Това ли е животът ми? Това ли е любовта?“ Спомнях си как преди десет години се държахме за ръце по улиците на Пловдив, как мечтаехме за дом, деца и щастие. Сега имахме дом и дете, но щастието беше избягало някъде между сметките и недоизказаните думи.

Една вечер, докато миех пода, Ива дойде при мен с рисунка.

— Мамо, нарисувах нашето семейство! — каза тя гордо.

Погледнах листа: тя беше усмихната, Петър — сериозен, а аз — с престилка и метла в ръка.

— Защо мама винаги чисти? — попитах я тихо.

— Защото ти си най-добрата! — отвърна тя и ме прегърна.

Тогава нещо в мен се счупи. Не исках дъщеря ми да мисли, че това е ролята на жената — да бъде невидима, да служи. Започнах да се питам: „Кога спрях да бъда Мария и станах просто майка и домакиня?“

На следващия ден се осмелих да говоря с Петър.

— Петре, трябва да поговорим — казах му вечерта, докато той гледаше футбол.

— Кажи — отвърна без да откъсне поглед от екрана.

— Не мога повече така. Чувствам се като слугиня в собствения си дом. Имам нужда от помощ, от уважение… от теб.

Той замълча. За първи път от години ме погледна истински.

— Не знаех, че се чувстваш така… — каза тихо.

— Не си ме питал — отвърнах аз със сълзи в очите.

Последваха дни на мълчание. Майка му дойде и ме попита защо съм толкова нервна. Казах ѝ истината:

— Защото не искам дъщеря ми да мисли, че жената трябва да търпи всичко.

Тя ме изгледа строго:

— Така е било винаги. Мъжът е глава на семейството.

— А жената? — попитах я аз. — Жената какво е?

Тя замълча. За първи път видях несигурност в очите ѝ.

Започнах малки промени. Вечер оставях чиниите немити и четях книга. Записах се на курс по рисуване — нещо, което винаги съм искала. Петър първо негодуваше:

— Кой ще гледа Ива?

— Ти — казах спокойно. — И тя има нужда от баща си.

Постепенно той започна да помага повече. Понякога вечер сядахме заедно и говорехме за деня си. Не беше лесно — имаше спорове, сълзи, дори мисли за раздяла. Но нещо се промени: започнахме да се виждаме отново като хора, а не само като роли.

Една вечер Ива дойде при мен с нова рисунка. Този път всички бяхме усмихнати и държахме ръце.

Погледнах Петър:

— Виждаш ли? Това е нашето семейство.

Той кимна и ме прегърна силно.

Понякога още се страхувам — дали няма пак да се върнем към старото? Дали промяната е възможна в българското семейство или просто си въобразявам?

А вие как мислите? Колко струва хармонията у дома и кой плаща цената ѝ?