Цял живот в чужбина заради децата – а сега съм излишна в собствения си дом

– Мамо, не можеш да останеш тук повече от седмица. Децата имат нужда от стаята си – гласът на дъщеря ми Мария прозвуча хладно, почти като на непозната. Стоях на прага на апартамента ѝ в Люлин, с куфарите до краката си, а сърцето ми се свиваше от болка.

В този момент всичко, което бях преживяла през последните трийсет години, се стовари върху мен като лавина. Виждах себе си – млада жена, която заминава за Италия с една чанта и много страхове, но с още повече надежда. Работех като болногледачка при възрастни хора в малко градче до Милано. Спях по четири часа, ядях остатъци от трапезите на чужди семейства и броях дните до следващия превод към България. Всеки месец изпращах почти всичко, което изкарвах, за да може Мария и брат ѝ Георги да имат по-добър живот.

– Мамо, не се сърди, но тук е тясно. И Георги каза, че при него няма място – продължи Мария, без да ме поглежда в очите. В този момент внучката ми Виктория изтича покрай мен с телефона в ръка и дори не ме поздрави.

– Мамо, ще се оправя. Ще отида при Георги – излъгах я. Истината беше, че Георги ми беше казал почти същото по телефона: „Мамо, сега не е удобно. Децата учат онлайн, жената работи от вкъщи… Няма къде да те сложим.“

Седнах на пейката пред блока и се разплаках. За първи път от години не можех да спра сълзите си. Спомних си как преди години купих този апартамент на Мария – с парите от нощните смени и униженията, които търпях в чуждите домове. После помогнах и на Георги да вземе жилище в Младост. Всичко беше за тях – за да имат те това, което аз нямах.

Когато се върнах окончателно в България миналата есен, бях сигурна, че най-накрая ще бъда част от семейството си. Представях си как ще помагам с децата, ще готвя любимите им ястия и ще се радваме на малките неща заедно. Но реалността беше различна – бях гостенка в собствения си живот.

– Мамо, защо не си намериш нещо свое? – попита ме Георги по телефона няколко дни по-късно. – Има евтини гарсониери под наем. Ще ти помагаме с парите.

– Ама аз… аз нямам никого тук освен вас – прошепнах аз.

– Мамо, не се обиждай, но всички сме заети. Животът е труден – каза той и затвори.

Вечерите ми станаха безкрайни. Седях сама в малката стая под наем в „Надежда“, гледах снимките на децата по стените и се чудех къде сбърках. Дали трябваше да остана в България и да ги гледам как растат без нищо? Или беше по-добре да замина и да им дам всичко материално, но да изгубя връзката с тях?

Един ден Мария ме потърси:
– Мамо, Виктория има рожден ден другата седмица. Ще дойдеш ли?

Сърцето ми подскочи от радост.
– Разбира се! Ще направя любимата ѝ торта!

– Не… Не е нужно да носиш нищо. Просто ела за час-два – каза тя бързо.

На рождения ден стоях в ъгъла като чужда. Децата играеха, възрастните си говореха за работа и кредити. Никой не ме попита как съм или какво чувствам. Когато тръгнах да си тръгвам, Виктория ми махна с ръка:
– Чао, бабо! Благодаря за парите!

Вървях към метрото със свито сърце. Спомних си как всяка вечер в Италия гледах снимките им и мечтаех за този момент – да сме заедно. А сега бях просто банкомат с чужд акцент.

Една вечер не издържах и звъннах на сестра ми Катя във Варна.
– Катя, чувствам се като призрак. Децата ми нямат нужда от мен…

– Не си сама, сестро – каза тя тихо. – Половината квартал е пълен с жени като теб. Всички дадохме младостта си за децата и сега сме сами.

Замислих се колко много майки като мен има – жени, които са жертвали всичко заради децата си и сега са излишни. В България никой не говори за това – всички мислят, че парите решават всичко.

Една сутрин реших да отида до пазара. Купих си цветя и седнах на пейката до църквата. До мен седна възрастна жена.
– Ти ли си онази жена от Италия? – попита ме тя.
– Да…
– И аз бях в Испания десет години. Сега синът ми не ме познава…

Погледнах я и видях собствената си болка в очите ѝ.
– Защо така става? Защо децата ни не ни искат?

Тя сви рамене:
– Може би сме им дали всичко освен себе си…

Вечерта написах писмо до Мария и Георги:
„Деца мои,
Не ви обвинявам. Знам, че животът е труден и всеки има своите грижи. Но понякога една прегръдка струва повече от апартамент или пари. Ако някога имате нужда от майка си – аз съм тук.“

Сега стоя на прозореца и гледам светлините на града. Самотата тежи, но вече не плача толкова често. Питам се: Къде сбърках? Наистина ли заслужих тази самота? Или просто такава е съдбата на майките-емигрантки в България?

Кажете ми… Вие как мислите? Наистина ли парите могат да заменят майчината обич?