Да остана ли или да си тръгна? Историята на една българска майка

„Не мога повече, Петре! Не издържам!“, изкрещях, докато държах малкия Дани в ръце, а той отново кашляше и температурата му не спадаше вече трети ден. Петър стоеше на прага на кухнята, с чантата си за лаптоп, готов да излезе. Очите му бяха уморени, а гласът му – бездушен: „Трябва да тръгвам. Имам важна среща.“

Вратата се затвори, а аз останах сама с плача на Дани и тихото хлипане на Мария от другата стая. Дъщеря ни беше само на четири, но вече усещаше напрежението между нас. Сълзите ми се стичаха по бузите, докато люлеех сина си и се опитвах да не мисля за думите, които си разменихме с Петър предната вечер: „Може би ще е по-добре да се разведем…“

Петър не беше лош човек. Когато се запознахме в университета във Велико Търново, беше най-забавният и амбициозен мъж, когото познавах. Мечтаехме за дом, деца и щастие. Но животът в София ни погълна. След като отвори собствена фирма за строителни ремонти, Петър започна да работи по 12-14 часа на ден. Вечерите ни се превърнаха в кратки разговори за сметки, болести и кой ще вземе децата от градина.

„Мамо, защо тате пак не вечеря с нас?“, попита Мария една вечер, докато буташе картофеното пюре по чинията. Не знаех какво да ѝ кажа. Как да обясня на едно дете, че баща ѝ е тук, но всъщност го няма?

Дани отново се разболя – този път бронхит. Лекарите в поликлиниката в квартала ме гледаха със съжаление: „Майко, трябва да почивате повече.“ Как да почивам, когато нощем не спя от кашлицата му, а денем тичам между аптеката и кухнята? Петър все по-рядко вдигаше телефона през деня. Когато най-накрая се прибираше, миришеше на цигари и стрес.

Една вечер го заварих да седи сам в хола, с чаша ракия пред себе си. „Петре…“, започнах плахо. „Трябва да говорим.“

Той не ме погледна. „Знам какво ще кажеш. Че не съм тук. Че не помагам. Че всичко е върху теб.“

„Не искам да се караме“, прошепнах. „Просто… не знам какво да правя вече. Чувствам се сама.“

Той въздъхна тежко: „И аз съм сам, Яна. Всеки ден се боря да не загубя фирмата. Ако фалираме, какво ще правим? Как ще издържаме децата?“

Мълчахме дълго. Самотата ни беше като трети човек в стаята.

На следващия ден майка ми дойде от Плевен да ми помогне. Докато простирах дрехите на балкона, тя ме погледна строго: „Яна, ти си силна жена. Но не можеш сама да носиш всичко. Говори с Петър! Или ще се разболееш.“

Опитах се. Записах ни час при семеен психолог – нещо нечувано за нашето семейство. Петър дойде само веднъж. „Глупости са това“, каза ми после. „Никой няма да ми каже как да живея.“

С времето започнах да усещам как гневът ми расте. Всяка негова забравена годишнина, всяка пропусната родителска среща ме караше да се чувствам невидима. Започнах да си представям живота без него – по-лек ли щеше да бъде? Или още по-празен?

Една нощ Дани получи тежък пристъп и трябваше спешно да го закараме в болницата на Окръжна. Петър дойде веднага – уплашен, разтреперан, държеше ръката ми цяла нощ в коридора.

„Извинявай“, прошепна той сутринта, докато гледахме как Дани спи под системата. „Не знаех колко ти е трудно.“

Плакахме заедно – за изгубеното време, за умората и страховете си.

След този момент започнахме малко по малко да говорим повече – не само за проблемите, а и за мечтите си отпреди години. Започнахме да излизаме понякога само двамата – дори за половин час до кварталното кафене.

Но въпросът остана: можем ли да спасим брака си или просто отлагаме неизбежното? Всяка вечер гледам спящите ни деца и се питам дали любовта е достатъчна срещу умората и разочарованието.

А вие как мислите? Кога човек трябва да остане и кога – да си тръгне?