Да я пусна ли да избере сама? Историята на една мащеха и нейната доведена дъщеря

– Мамо, кога ще дойдеш пак? – гласът на Ели трепери в слушалката, а аз усещам как гърлото ми се стяга. Стоя в кухнята, между разхвърляните играчки на близнаците и мириса на прясно изпечена баница, и се чудя какво да ѝ отговоря. Не съм я виждала от месец. Само няколко кратки разговора по телефона, в които тя все по-рядко ми казва „мамо“.

Преди години, когато се омъжих за Иван, Ели беше само на шест. Майка ѝ замина за Германия, а аз станах жената, която трябваше да запълни празното място. В началото беше трудно – тя ме гледаше с недоверие, а аз се опитвах да не правя грешки. Помня първия ни общ Великден – боядисвахме яйца, а тя тайно плачеше в банята. Тогава си обещах, че ще бъда до нея, каквото и да стане.

Но животът не пита. След като родих близнаците – Мария и Петър, времето ми се разпиля между памперси, нощни будения и безкрайни грижи. Иван работеше до късно, а аз се опитвах да държа всичко под контрол. Ели започна да идва все по-рядко при нас. Веднъж я чух да казва на баща си: „Тя вече си има свои деца.“

– Виктория, трябва да поговорим – каза ми Иван една вечер, докато прибирах масата. – Ели не се чувства добре тук. Казва, че не ѝ обръщаме внимание.

– Аз… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да обясня, че съм уморена? Че понякога просто не мога повече? Че се страхувам да не изгубя и нея?

В следващите седмици опитах всичко – водих я на кино, готвих любимите ѝ палачинки, купих ѝ нова рокля за бала в училище. Но тя беше далечна, затворена в себе си. Веднъж я намерих да плаче в стаята си.

– Какво има, Ели?

– Не знам къде ми е мястото – прошепна тя. – При мама в Германия е чуждо. Тук… тук е шумно и всички са заети.

Прегърнах я, но тя остана скована. Сърцето ми се сви от вина.

Сега стоя в кухнята и слушам как дъщеря ми плаче от другия край на линията. Иван влиза и ме гледа въпросително.

– Трябва ли да я пуснем сама да избере? – питам го тихо.

– Тя вече избира – отвръща той. – Просто ние не го забелязваме.

Вечерта седнахме тримата на масата. Близнаците спяха, а Ели въртеше лъжицата си в супата.

– Ели – започнах внимателно, – ако някога решиш, че искаш да живееш при майка си или при нас… това е твой избор. Ние ще те обичаме, където и да си.

Тя ме погледна с големите си кафяви очи.

– А ако избера да не съм с никого?

– Ще те чакаме винаги – прошепнах.

След тази вечер разговорите ни станаха още по-редки. Понякога ми пише по Viber: „Добре съм.“ Или: „Имам изпит.“ Аз отговарям с емотиконка или кратко „Успех!“. Чувствам се като чужденка в собствения си живот.

Майка ѝ звъни от Германия и настоява Ели да замине при нея за лятото. Иван е против – страхува се да не я изгубим напълно. Аз мълча. Не знам кое е правилното.

Една вечер Ели ми пише: „Мамо, мога ли да дойда за уикенда?“ Сърцето ми подскача от радост и страх едновременно. Приготвям стаята ѝ, купувам любимите ѝ вафли, но когато пристига, тя е тиха и затворена.

– Какво има?

– Всички ме дърпат към себе си – казва тя. – А аз просто искам някой да ме остави да реша сама.

Седим дълго в тъмното. Не говоря много – само я държа за ръката.

На следващия ден Иван настоява да поговорим тримата.

– Ели, ние те обичаме – казва той. – Но ако искаш да живееш при майка си или при нас… кажи ни какво чувстваш.

Тя мълчи дълго.

– Може ли просто да имам две места? Да не трябва да избирам?

Иван въздъхва тежко. Аз усещам как сълзите ми напират.

– Може би така е най-добре – казвам тихо. – Нека ти решиш кога и къде искаш да бъдеш.

След този разговор нещата се променят малко по малко. Ели идва когато поиска, остава колкото иска. Понякога е при майка си в Германия, понякога при нас в София. Връзката ни вече не е същата като преди, но поне знам, че не я държа насила.

Понякога се питам: сгреших ли като я оставих сама да избира? Или това беше единственият начин да запазя любовта ѝ? Какво бихте направили вие на мое място?