Дадох дома си за децата си – а сега се чувствам забравена

– Мамо, ти винаги си толкова драматична! – гласът на дъщеря ми Катя отекна в слушалката, докато стоях сама в малката кухня на новото си жилище. – Не е нужно да се тревожиш за нас, всичко е наред.

Стиснах чашата чай толкова силно, че почти я счупих. Не исках да съм драматична. Исках само да чуя гласа ѝ, да усетя, че още имам място в живота ѝ. Но откакто продадох големия апартамент на булевард „Витоша“ и се преместих в тази гарсониера в „Люлин“, нещо се промени. Децата ми – Катя и Стефан – получиха парите, които им помогнаха да изплатят кредитите си и да започнат нов живот. А аз останах с празни стени и още по-празно сърце.

Преди две години всичко изглеждаше логично. Катя беше на ръба да загуби апартамента си заради непосилните вноски. Стефан тъкмо беше останал без работа и не можеше да плаща наема си. Седяхме тримата на масата в хола и гледахме един в друг с отчаяние.

– Може би трябва да продам апартамента – казах тихо. – Ще си намеря нещо по-малко. Вие ще можете да си стъпите на краката.

Катя ме погледна с онзи поглед, който помня от детството ѝ – смесица от вина и надежда.

– Мамо, не мога да ти го поискам…

– Не ми го искай – прекъснах я. – Аз го предлагам.

Тогава ми се струваше правилно. Майка съм – нали това правят майките? Жертват се за децата си. Но никой не ми каза колко самотно може да бъде това.

Преместих се в гарсониерата през есента. Първите дни бяха изпълнени с надежда. Катя обеща, че ще идва всяка седмица с внучката ми Лили. Стефан каза, че ще ме води на разходки из Южния парк. Но животът ги завъртя – работа, деца, ремонти, нови приятели. Телефонът ми все по-рядко звънеше.

Понякога стоя до прозореца и гледам как дъждът се стича по стъклото. Спомням си как някога в големия апартамент винаги имаше смях, мирис на прясно изпечен хляб и топлина. Сега тук е тихо. Понякога тишината е толкова гъста, че ми се струва, че ще ме задуши.

Опитах се да не досаждам на децата си. Звънях им само веднъж седмично. Пращах им съобщения с рецепти или снимки на цветята от балкона ми. Отговорите им бяха кратки: „Добре сме, мамо“, „Ще ти звънна по-късно“. Понякога „по-късно“ така и не идваше.

Една вечер не издържах и отидох неканена у Катя. Вратата отвори Лили, вече пораснала, с телефон в ръка.

– Бабо! – извика тя, но не ме прегърна.

Катя излезе от кухнята с престилка.

– Мамо, защо не се обади? Имаме гости… – прошепна тя, сякаш се срамуваше от мен.

Седнах на ръба на дивана и гледах как всички се смеят около масата. Аз бях невидима. Когато си тръгнах, Катя ме изпрати до вратата.

– Мамо, разбери ни… Животът ни е толкова забързан…

– Аз само исках да ви видя – прошепнах.

На следващия ден Стефан ми писа: „Мамо, не се натрапвай на Катя. Всички сме уморени.“

Тогава разбрах – вече нямам място в техния свят. Дадох им всичко, което имах – дома си, спестяванията си, младостта си. А сега съм просто неудобство.

В квартала има една пейка до блока, където понякога сядам с баба Пенка от третия етаж. Тя също има деца в чужбина и често ми казва:

– Марийке, децата са като птици – отлитат. Но понякога забравят гнездото.

Питам се: къде сбърках? Трябваше ли да мисля повече за себе си? Или майчинството винаги е самота накрая?

Скоро ще стане Коледа. Купих малка елха и няколко подаръка за Лили и племенника ми Борко. Надявам се някой да дойде. Но вече не чакам с трепет – чакам със страх дали пак ще остана сама.

Понякога вечер плача тихо, за да не ме чуят съседите през тънките стени. После ставам, избърсвам сълзите и си казвам: „Ти избра това.“ Но дали избрах? Или просто нямах избор?

Може би има още жени като мен – дали и те се чувстват така? Дали някой някога ще оцени жертвата на една майка? Или сме обречени да бъдем забравени?

„Кажете ми – ако дадете всичко за децата си, заслужавате ли поне малко обич? Или това е просто част от живота?“