Дадох на сина си всичко, а той ме забрави – но съдбата не забравя

– Мамо, пак ли ще ми звъниш? Имам среща, не мога да говоря! – гласът на Даниел беше остър, почти раздразнен. Стоях до прозореца в малката си кухня в Люлин, с телефона притиснат до ухото и сърцето ми туптеше лудо. Беше вторник вечер, а навън валеше ситен дъжд, който се стичаше по стъклата като сълзи.

– Само исках да чуя как си… – прошепнах, но той вече беше затворил. Седнах на стола до масата, където още стоеше празната ми чаша чай. Ръцете ми трепереха. Спомних си времето, когато Даниел беше малък – как го водех за ръка до училище, как му гладех ризата за първия учебен ден. Тогава вярвах, че ако работя достатъчно здраво, ако спестявам всяка стотинка, той ще има шанс за по-добър живот.

Не съм учила много – завърших само осми клас в едно село край Плевен. После дойдох в София и започнах работа в текстилен склад. Ръцете ми се напукаха от химикалите, гърбът ме болеше от тежките кашони, но никога не се оплаквах. Всичко беше за Даниел. Когато дойде време да кандидатства в университета, дадох му всичките си спестявания – пари, които събирах с години, отказвайки си нови обувки, празници и дори лекарства.

– Мамо, ти си най-добрата! – каза тогава той и ме прегърна силно. Очите ми се напълниха със сълзи от радост и гордост. Вярвах, че всичко ще се оправи.

Даниел завърши информатика в Софийския университет. Намери работа в голяма IT фирма, после започна собствен бизнес с приятели. В началото идваше често у дома – носеше ми шоколад, разказваше за проектите си, понякога дори ме водеше на ресторант. После обаче нещата се промениха. Започна да ми звъни все по-рядко. Когато го търсех, все беше зает или изморен.

– Мамо, не разбираш колко е напрегнато! – казваше той. – Не мога да мисля за нищо друго освен за работа.

Понякога го виждах по телевизията – интервюираха го като млад предприемач. Говореше уверено, усмихваше се широко. А аз седях сама пред екрана и се чудех дали някога ще намери време да ме посети.

Съседката ми леля Мария често ме питаше:
– Даниел как е? Не идва ли да те види?
– Зает е… – отговарях и се усмихвах насила.

Една вечер получих писмо от банката – трябваше да платя голяма сума за ремонт на покрива на блока. Пенсията ми не стигаше. Събрах смелост и звъннах на Даниел.
– Може ли да ми помогнеш малко? – попитах плахо.
– Мамо, сега не е моментът! Имам важни инвестиции! – каза той и затвори.

Седях на леглото и плаках дълго. Чувствах се изоставена и предадена. Всичко, което бях дала за него… А сега бях сама.

Минаха месеци. Здравето ми се влоши – започнах да усещам болки в гърдите и трудно дишах. Лекарят каза, че трябва да постъпя в болница за изследвания. Нямаше кой да ме придружи. Леля Мария ме изпрати до входа на „Пирогов“ и ми пожела късмет.

В болничната стая лежах до прозореца и гледах към сивото небе. До мен лежеше една жена – баба Пенка от Видин. Разказваше ми истории за внучките си, които живеели в чужбина и рядко й звъняли.
– Децата забравят… – въздъхна тя веднъж. – Но майчиното сърце никога не забравя.

На третия ден получих обаждане от непознат номер.
– Госпожо Георгиева? – обади се млада жена. – Аз съм адвокатката на сина ви Даниел. Той има нужда от вашия подпис за една сделка с апартамента ви.

Сърцето ми се сви. Значи само затова се сети за мен…

След седмица Даниел дойде в болницата. Беше облечен скъпо, с телефон в ръка.
– Мамо, трябва да подпишеш тези документи – каза без да ме погледне в очите.
– Как си? – попитах тихо.
– Добре съм… Просто бързам.

Погледнах го дълго. Виждах момчето, което някога държах за ръка по улиците на София. Сега беше мъж с ледени очи.
– Даниеле… Спомняш ли си как ти дадох всичко? Как те учех да бъдеш добър?
Той замълча.
– Мамо… Не разбираш колко е трудно всичко…
– Знам само едно – че майчината обич не се купува с пари.

Не подписах документите. Даниел си тръгна ядосан.

След няколко дни получих писмо от него: „Извинявай, мамо. Не знаех колко съм те наранил.“ Не знам дали ще му простя напълно някога. Но знам, че животът винаги връща това, което сме дали или взели.

Понякога се питам: Защо децата забравят жертвите на родителите си? И дали някога ще разберат какво значи истинска обич?