„Дадохме на дъщеря ни апартамента на баба и дядо: Сега се чувстваме като натрапници в собствения си живот“

– Мамо, кога ще си вземете нещата от мазето? – гласът на дъщеря ми звънна по телефона, студен и делови, сякаш говореше с непознат. Стиснах слушалката, а сърцето ми се сви. Беше вторник, дъждовен следобед, а аз стоях сама в кухнята и гледах снимката на родителите ми – усмихнати, прегърнати пред входа на стария апартамент в „Люлин“. Този апартамент, който с мъжа ми дадохме на дъщеря ни като подарък от сърце.

Не го направихме за похвала. Не очаквахме благодарствени писма или цветя. Просто искахме да ѝ помогнем – да ѝ дадем старт, да ѝ спестим години на ипотеки и наеми. След смъртта на майка ми апартаментът стоеше празен. Понякога го давахме под наем, но винаги усещах, че това е временно. Че един ден ще го предам нататък – с любов, с паметта за мама и татко.

– Ще ги вземем скоро, Мария – отвърнах тихо. – Само още малко време ни трябва.

– Добре, защото с Иван искаме да си подредим нашите неща. И… ако може, да не идвате без предупреждение. Чувстваме се… странно.

Странно? Аз се чувствах като натрапник в собствения си живот. Затворих телефона и се разплаках. Мъжът ми, Петър, ме прегърна без думи. Знаеше какво преживявам – и той бе дал част от себе си с този подарък.

Вечерта седнахме двамата на масата. Петър сипа ракия, аз налях чай.

– Дали сбъркахме? – прошепнах.

– Не знам – отвърна той. – Може би младите са различни. Може би не разбират колко струва това за нас.

Върнах се назад във времето. Помня как майка ми месеше козунак в малката кухня, как татко поправяше счупената врата на балкона. Помня мириса на липа през лятото и смеха по коридорите. Всичко това исках да дам на Мария – не само тухли и мебели, а дом, спомени, корени.

Но Мария беше друга. След като се нанесе с Иван, всичко се промени. Първо поискаха да сменят тапетите – „Старомодно е, мамо“. После изхвърлиха стария скрин на баба – „Не ни трябва“. Не попитаха дали искам да го запазя. Просто го изнесоха на боклука.

Поканиха ни веднъж на гости. Всичко беше ново – бели стени, лъскави уреди, никаква следа от миналото. Седях на дивана и се чувствах като чужда. Мария беше любезна, но дистанцирана.

– Мамо, ще пиеш ли кафе? – попита тя.

– Да, благодаря…

– Иван, донеси чашите от шкафа.

Иван дойде с две чаши – нови, без спомен за онези стари порцеланови чашки на мама с розички по ръба.

– Как е работата? – попита Петър.

– Добре е – отвърна Иван кратко.

Разговорът не потръгна. След половин час си тръгнахме. На стълбите Петър ме хвана за ръката:

– Не е нашият дом вече…

Седмици минаваха. Мария все по-рядко звънеше. Когато го правеше, беше само за нещо практично: „Къде са документите за парното?“, „Кой е ключът за мазето?“. Никога не попита как сме ние.

Една неделя реших да отида до гробищата при мама и татко. Оставих цветя и седнах на пейката до гроба им.

– Дадох всичко от себе си… – прошепнах през сълзи. – А сега съм сама.

Вечерта Мария пак звънна:

– Мамо, ще дойдете ли за рождения ми ден?

Сърцето ми подскочи от радост.

– Разбира се! Какво да донесем?

– Нищо особено… Само не закъснявайте.

В уречения ден купихме торта и цветя. Когато пристигнахме, вече имаше гости – приятели на Мария и Иван, никого не познавахме. Никой не ни обърна внимание. Седяхме в ъгъла като непознати.

В един момент чух как Мария казваше на приятелка:

– Да, апартаментът е наш… Родителите ми го подариха. Беше време да пораснат и те.

Петър ме погледна тъжно. Разбрахме – вече сме излишни в нейния свят.

На връщане в колата мълчахме дълго. После Петър каза:

– Дали някога ще разбере какво значи дом?

Оттогава рядко се виждаме с Мария. Понякога я сънувам малка – как тича по коридора на стария апартамент с куклата си в ръце. Сега тя има свой живот, а ние останахме със спомените.

Питам се: Дали добрината понякога не разделя хората повече от всичко друго? Ако можехте да върнете времето назад, бихте ли направили същото?