„Дай ми мира, тате!“ – История за баща и син, разделени от парите
– Дай ми мира, тате! – гласът на Петър трепереше, а очите му бяха пълни с гняв и разочарование. Стоеше пред мен, висок и слаб, с ръце в джобовете на износеното си яке. Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента ни в Люлин се носеше миризма на студен чай и стари спомени.
Не знаех как да реагирам. Синът ми, моето момче, което някога ме гледаше с възхищение, сега ме гледаше като враг. Бяхме сами в хола – жена ми Мария беше при майка си на село, а дъщеря ни Ива учеше в Пловдив. Само аз и Петър, двама мъже, които не можеха да намерят общ език.
– Петре, не разбирам… – започнах тихо. – Какво съм направил?
Той се засмя горчиво:
– Ти? Ти винаги мислиш, че всичко можеш да купиш. Дори любовта ми! Не ти трябват думи, не ти трябват прегръдки – само пари! Винаги пари!
Почувствах се като ударен. Винаги съм работил много – от строителството в младостта си до малкия бизнес с авточасти, който успях да създам след 90-те. Не съм бил идеален баща, но никога не съм оставял семейството си гладно или без покрив над главата. Мислех, че това е достатъчно.
– Петре, всичко правя за вас…
– Не! – прекъсна ме той. – Всичко правиш за себе си! За да се чувстваш велик! А мен ме няма в тази картина…
Тогава разбрах: парите бяха станали стена между нас. Не защото ги имахме в изобилие – напротив, често едва свързвахме двата края. Но всеки път, когато Петър поискаше нещо – нов телефон, пари за излизане, дрехи – аз му ги давах без много приказки. Мислех, че така показвам любовта си. А той… той искаше нещо друго.
Седнах на дивана и зарових лице в ръцете си. Спомних си как преди години го водех на риболов край Искъра. Как се смееше, когато хванахме първата си риба. Тогава още вярвах, че ще бъдем приятели завинаги.
– Петре… – прошепнах. – Кажи ми какво да направя.
Той замълча за миг. После каза:
– Искам просто да ме чуеш. Да ме видиш такъв, какъвто съм. Не като проект или инвестиция…
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше колега от работата – имаше проблем с доставката на части. Автоматично посегнах към телефона.
– Виждаш ли? – Петър се изсмя през сълзи. – Винаги има нещо по-важно от мен!
Изключих телефона и го оставих на масата.
– Слушам те. Сега съм тук.
Той седна срещу мен и дълго мълчахме. После започна да говори – за мечтите си да стане музикант, за страха си да не ме разочарова, за чувството, че никога няма да бъде достатъчно добър в моите очи.
Слушах го и усещах как сърцето ми се къса. Толкова години бях пропуснал тези разговори. Толкова години бях мислил, че парите ще решат всичко.
– Петре… съжалявам – казах тихо. – Сигурно съм бил ужасен баща.
Той поклати глава:
– Не си ужасен… Просто си объркан. Както и аз.
В този момент чухме как входната врата се затваря – Мария се прибра по-рано от очакваното. Влезе в хола и ни погледна учудено:
– Какво става тук? Защо сте толкова мрачни?
Петър стана и я прегърна силно. Аз останах на дивана, усещайки тежестта на вината и надеждата едновременно.
Вечерта мина в тишина. Гледах как Петър си пише с приятели в стаята си, а Мария готви вечеря. Опитах се да започна разговор няколко пъти, но думите заседнаха в гърлото ми.
На следващия ден Петър замина за университета си във Велико Търново. Остави ми бележка: „Тате, благодаря ти, че ме изслуша.“
Държах листчето в ръка и се чудех дали това е началото на нова връзка между нас или просто кратък миг на разбиране преди всичко да се върне по старому.
Сега всяка вечер седя сам в хола и мисля за думите му: „Дай ми мира, тате!“ Може би най-голямата грешка на българските бащи е, че вярват повече в парите отколкото в думите и прегръдките.
Как мислите – има ли надежда за нас? Може ли един баща да научи как да обича истински своя син или вече е твърде късно?