Далечни къщи, далечни сърца: Историята на Нора

– Ало… Ели? – Гласът ми трепереше, докато държах телефона с ръце, които вече не усещах. Болничната стая миришеше на спирт и страх. – Моля те, обади се на майка си… Имам нужда от вас.

Никой не отговори. Само глухото бипкане, което сякаш подчертаваше колко далеч съм от тях. Стиснах зъби и се опитах да се изправя в леглото. Сърцето ми още туптеше неравномерно след инфаркта. Бях сама. Винаги съм се гордяла с това, че мога да се справя сама, но сега… Сега исках само да чуя гласа на дъщеря си.

Погледнах през прозореца към сивото небе над София. Къщата ни в Бояна беше голяма, просторна, с градина, която някога беше пълна с детски смях. Сега беше само тиха и студена. Когато Алис се омъжи за онзи адвокат – Георги – всичко се промени. Започнаха да идват все по-рядко. Веднъж Ели ми каза: „Бабо, тук е прекалено голямо и празно. Чувствам се като гост.“

– Нора, как си? – Чух гласа на сестрата, която влезе да провери апаратурата.
– Добре съм… – излъгах. – Само малко ми е тежко.

Тя ме погледна със съчувствие. Знаеше. Всички тук знаеха – старите хора ги посещават само когато е крайно наложително. Децата са заети, животът ги е завъртял в своята въртележка.

Опитах пак да звънна на Алис. Този път телефонът й беше изключен. Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Спомних си как някога я люлеех на люлката в двора, как й пеех „Зайченцето бяло“ преди сън. Как стана така, че между нас се появи тази пропаст?

В отчаянието си се сетих за Йордан – стар приятел от квартала, който винаги беше до мен, когато Георги замина за чужбина и остави Алис сама с малката Ели. Йордан беше човекът, който носеше дърва през зимата и поправяше оградата през пролетта.

– Йордане… – Гласът ми беше едва доловим.
– Нора! Какво става? Чух, че си в болница…
– Моля те… Ако можеш… Намери Алис. Кажи й, че имам нужда от нея.

Той обеща и затвори. За първи път от години почувствах топлина – не от семейството си, а от приятелството.

След няколко часа вратата на стаята се отвори рязко. Влезе Алис – косата й разпиляна, очите зачервени.
– Мамо! Защо не каза по-рано?
– Опитах… Звънях ти…
– Телефонът ми беше на безшумен… Извинявай…

Мълчахме дълго. После тя седна до мен и хвана ръката ми.
– Мамо… Не знам какво да кажа. Винаги съм се чувствала виновна, че не идваме по-често. Но знаеш ли… Тази къща… Тя ме задушава. Всеки път като вляза там, усещам тежестта на миналото.
– Това е твоят дом…
– Не е вече. Нашият живот е другаде. Ели не иска да идва, защото казва, че всичко й напомня за дядо й и за това как ти винаги настояваше всичко да е подредено, да няма шум…

Стиснах ръката й по-силно.
– Може би сбърках… Може би трябваше да оставя повече място за смях и хаос.

Алис се разплака.
– Не си виновна ти. Просто времената са други. Ние живеем в апартамент в центъра – малък, но наш. Там сме заедно, макар и на тясно.

В този момент осъзнах – голямата къща беше станала символ на нашата дистанция. Пространството между стените беше като пространството между нас – огромно и студено.

След изписването ми Алис настоя да остана при тях за известно време.
– Ще спиш на дивана, ще е шумно и тясно, но ще сме заедно – каза тя с усмивка.

Първата вечер в малкия им апартамент беше странна. Ели ме прегърна неловко.
– Бабо… Радвам се, че си тук.

Гледах ги как вечерят заедно на масата в кухнята – смях, препирни кой ще измие чиниите… Толкова различно от тишината в моята къща.

Една вечер попитах Алис:
– Защо никога не поиска да живеете при мен? Къщата е голяма…
Тя въздъхна:
– Защото не е важно колко място имаш около себе си, а колко хора имаш до себе си.

Замислих се дълго над думите й. Колко семейства като нашето има по България? Колко родители чакат напразно децата си в големите празни къщи?

Сега стоя до прозореца и гледам светлините на града. Чудя се: дали някога ще намерим път един към друг? Или ще останем изгубени сред стените на собствените си страхове и гордост?

А вие как мислите? Кое е по-важно – домът или хората в него? Има ли връщане назад към близостта или пропастта вече е твърде дълбока?