Дълговете на майка ми, моето наказание: История за наследството, което не избрах

— Мария, пак са звъняли от банката — гласът на майка ми Снежана трепереше по телефона, а аз усещах как стомахът ми се свива. Беше вторник сутрин, а аз вече закъснявах за работа в малкия счетоводен офис в центъра на Пловдив. Но този разговор беше по-важен от всичко друго.

— Колко този път? — попитах с пресъхнало гърло, макар да знаех, че отговорът няма да ми хареса.

— Петстотин лева… Само за този месец. Ако не платим до петък, ще дойдат у дома — прошепна тя и аз чух как се опитва да не заплаче.

Това беше поредният дълг, който не бях направила аз. Но вече години наред изплащах чужди грешки. Майка ми винаги беше обичала хубавите неща — нови дрехи, скъпи кремове, вечери с приятелки в ресторанти, които едва ли някога щях да си позволя. А когато парите свършваха, тя намираше кой да ѝ услужи — съседката леля Гинка, братовчедка ѝ Даниела, дори и мен.

— Мамо, не мога повече така! — избухнах аз. — Не мога всеки месец да се чудя откъде да намеря пари за твоите сметки! Аз съм на трийсет и две години и още не съм си купила собствен апартамент!

— Знам, Марийче… Знам, че ти е тежко. Но ти си ми единствената опора. Ако ти не помогнеш… кой?

Този въпрос ме преследваше от години. Баща ми ни напусна, когато бях на десет. Отиде при друга жена в София и оттогава го виждах само по празници. Майка ми остана сама с мен и с купища мечти, които никога не се сбъднаха. Работеше като продавачка в кварталната бакалия, но парите никога не стигаха. А аз растях с усещането, че трябва да я спася.

Вечерта се прибрах в малката си гарсониера в Кючук Париж и седнах на леглото с глава в ръце. Телефонът ми светна — съобщение от банката: „Оставаща сума за погасяване: 3 200 лв.“ Това беше само един от кредитите на майка ми, който бях поела на свое име, за да не ѝ вземат апартамента.

— Докога ще живея така? — прошепнах в тъмното.

На следващия ден след работа отидох при майка ми. Апартаментът ѝ миришеше на кафе и цигари. Тя седеше на масата с чаша в ръка и гледаше през прозореца.

— Мамо, трябва да поговорим сериозно — казах твърдо.

Тя се обърна към мен с уморени очи.

— Знам какво ще кажеш… Че трябва да спра с кредитите, че трябва да започна да пестя… Но Марийче, аз не мога така. Свикнала съм да живея хубаво. Не мога да се откажа от всичко.

— А аз? Аз мога ли? — гласът ми се пречупи. — Аз мога ли да се откажа от мечтите си? От това някой ден да имам семейство, дом? Всичко давам за теб, а ти…

Тя замълча. За първи път видях сълзи в очите ѝ.

— Прости ми, дете мое… Аз просто… Не знам как да бъда друга.

В този момент осъзнах колко дълбоко са вкоренени нейните страхове и желания. Тя беше израснала в бедност, винаги е мечтала за повече. А аз бях нейното спасение — и нейният затворник едновременно.

Седмици наред се борех със себе си. Приятелят ми Георги настояваше да сложа край.

— Мария, ако продължаваш така, никога няма да имаш свой живот! Трябва да поставиш граници!

Но как се поставят граници на майка?

Една вечер майка ми ме потърси разтреперана:

— Марийче… Дойдоха хората от фирмата за бързи кредити… Заплашиха ме…

Сърцето ми се сви. Отидох веднага при нея. Вратата беше леко открехната. Влязох и я намерих седнала на пода, разплакана.

— Мамо! Какво са ти казали?

— Казаха… че ако не платя до края на седмицата, ще ме изгонят от апартамента…

В този момент почувствах ярост към всички — към баща ми, към кредиторите, към самата себе си. Но най-много към майка ми.

— Стига! — извиках. — Повече няма да плащам чуждите ти дългове! Ще трябва сама да се справиш!

Тя ме погледна като ранено животно.

— Но Марийче… Аз нямам никой друг…

— Имаш себе си! Време е да пораснеш!

Излязох от апартамента със сълзи на очи. Вървях по улиците на Пловдив и усещах как тежестта пада от раменете ми. За първи път в живота си избрах себе си.

Сега минаха три месеца. Майка ми започна работа като чистачка в една фирма. Не живее луксозно, но поне вече не взима кредити. Аз най-накрая успях да спестя за първата вноска по собствено жилище.

Понякога се питам: Дали бях жестока? Или просто най-накрая избрах себе си? Къде свършва дългът към родителя и започва правото ни на щастие? Какво мислите вие?