Дали съм само фон в собствения си живот?

— Благодаря ви, момичета, без вас нямаше да се справя! — каза майка ми, докато слагахме последните чинии в миялната. Гласът ѝ беше топъл, но в него прозвуча нещо като умора или може би… формалност. Погледнах към Мария, снаха ми, която само кимна леко и продължи да търка петното от покривката. Аз също се усмихнах, но вътре в мен се надигна познатото чувство на празнота.

Празникът беше минал — поредната годишнина на родителите ми. Всички бяха тук: брат ми Петър с Мария, сестра ми Елена с мъжа си и децата, аз със съпруга си Даниел и нашата дъщеря. Къщата беше пълна с глъч, смях и аромати на баница и печено месо. Но когато гостите си тръгнаха, останахме само ние — жените, които трябваше да оправят всичко след празника.

— Мамо, трябва ли пак само ние да чистим? — прошепнах аз, докато подреждах чашите.

— Така е било винаги — отвърна тя тихо. — Мъжете са уморени.

Мария ме погледна с онзи неин поглед — смесица от примирение и гняв. Знаех какво мисли, но никога не го казваше на глас. В нашето семейство жените не повдигаха въпроси, които могат да развалят мира.

Докато миех чиниите, си спомних първата година след сватбата ми с Даниел. Бях толкова щастлива, че ще бъда част от голямото семейство. Представях си как ще се смеем заедно, ще споделяме тайни и ще си помагаме. Но реалността беше различна — всеки имаше своя роля и място, а моето беше някак между кухнята и детската стая.

— Знаеш ли, понякога се чувствам като прислужница — прошепна Мария, когато останахме сами в кухнята.

Погледнах я изненадано. Тя рядко говореше за чувствата си.

— И аз — отвърнах тихо. — Понякога имам усещането, че съм просто фон в собствения си живот.

Мария въздъхна тежко.

— Петър никога не забелязва колко се старая. За него е нормално всичко да е подредено, масата да е сложена… А когато се опитам да говоря с него за това, ми казва: „Не се оплаквай, всички така правят.“

Замълчахме за миг. Чувахме смеха на мъжете от хола и детския глъч от двора. В този момент осъзнах колко сме сами — двете снахи, които уж са част от семейството, но всъщност са просто „добавка“ към живота на другите.

— Мислиш ли, че някога ще се промени? — попитах я.

— Не знам — отвърна Мария. — Понякога си мисля да си тръгна. Да оставя всичко и да започна отначало някъде другаде. Но после се сещам за децата… и пак оставам.

В този момент майка ми влезе в кухнята. Погледна ни внимателно и сякаш разбра за какво говорим.

— Момичета, знам че ви е трудно — каза тя тихо. — И аз съм минала по този път. Но така е устроен светът ни… Жените държат семейството заедно.

— А кой държи жените? — попитах аз почти без глас.

Майка ми не отговори веднага. Седна до нас и за първи път видях сълзи в очите ѝ.

— Никой — прошепна тя. — Затова трябва да се държим една за друга.

Тази вечер не можах да заспя дълго време. Даниел спеше до мен спокойно, а аз гледах тавана и се питах: кога станах невидима? Кога започнах да живея живота на другите, а не своя собствен?

На следващия ден Мария ми писа: „Благодаря ти, че ме изслуша вчера. Поне знам, че не съм сама.“

Отговорих ѝ: „И аз благодаря. Може би заедно ще намерим начин да променим нещо.“

Седмица по-късно решихме да поканим майка ми и сестра ми на кафе — без мъжете, без децата. Просто ние, жените. Говорихме дълго за мечтите си, за страховете си, за това какво ни липсва. За първи път усетих топлина и разбиране.

— Знаете ли — каза майка ми накрая — може би е време да поискаме повече за себе си. Не само да даваме.

Тези думи останаха с мен дълго след срещата ни. Започнах малко по малко да казвам „не“, когато нещо не ми харесваше. Да отделям време за себе си — дори само половин час с книга или разходка сама в парка.

Даниел забеляза промяната.

— Всичко наред ли е? — попита ме една вечер.

— Да — отвърнах му. — Просто вече не искам да бъда само фон в собствения си живот.

Той замълча за миг и после ме прегърна.

Не знам дали някога ще се променят всички около мен. Но знам, че вече не съм сама. И че заслужавам повече от това да бъда просто „добавка“ към нечий чужд живот.

Понякога се питам: колко още жени живеят така — невидими в собствените си домове? И кога ще дойде денят, в който ще поискаме повече за себе си?