Дарът, който не стигна: Историята на една майка след сватбата на дъщеря си

– Мамо, това ли е всичко? – гласът на Мария трепереше, докато държеше плика с парите, които ѝ подадохме след сватбата. В очите ѝ проблясваше нещо, което не бях виждала досега – смесица от разочарование и обида.

Стоях насред хола, още с обувките от тържеството, с разрошена коса и сърце, което туптеше лудо. Бяхме дали всичко от себе си за тази сватба – спестяванията ни от години, безсънните нощи в организация, безброй разговори с роднини и приятели. И ето я сега – дъщеря ми, която гледа на мен като на чужда.

– Мария, нали знаеш колко струваше всичко това? – опитах се да запазя гласа си спокоен. – Платихме за ресторанта, за роклята ти, за музиката, за фотографа…

Тя се обърна рязко към баща си, който стоеше до мен с наведена глава. – Татко, ти какво мислиш? Всички приятели получиха много повече пари от родителите си! Само аз…

Баща ѝ въздъхна тежко. – Мария, не е въпросът само в парите. Искахме този ден да бъде незабравим за теб. Не можехме повече.

Тя се разплака. Сълзите ѝ капеха по новата ѝ рокля. – Не разбирате! Всички ще говорят. Ще кажат, че родителите ми са стиснати…

В този момент сякаш целият ми свят се срина. Спомних си как преди години я държах за ръка пред училището, как ѝ купувах сладолед след първото ѝ разочарование в любовта. Как я прегръщах нощем, когато имаше кошмари. А сега между нас стоеше един плик с пари и една пропаст от неразбиране.

– Мария, ако знаех, че така ще стане… – прошепнах. – Може би трябваше да ти дам всичко в пари и да не правим сватба изобщо.

Тя ме погледна с червени очи. – Не е само до парите, мамо. Просто… всички очакваха друго.

– Кои всички? – попитах тихо.

– Приятелките ми, колегите на Иван… Дори леля Галя каза, че е странно да няма голям подарък от родителите.

В този момент вратата се отвори и Иван влезе – новият ми зет, който досега беше толкова мил и внимателен. Погледна ни притеснено.

– Какво става тук?

Мария избухна: – Родителите ми не ме уважават! Дадоха ми по-малко пари от всички други!

Иван замълча. Видях как се опитва да намери думи. – Мария… твоите родители направиха страхотна сватба. Може би трябва да сме благодарни.

Тя го изгледа ядосано. – Ти не разбираш! Твоите родители ти дадоха много повече!

Иван въздъхна и излезе от стаята. Останахме само тримата – аз, мъжът ми и дъщеря ни, която вече не беше малкото момиченце от снимките по стената.

Мислех си за всички онези години, в които брояхме стотинките за нови обувки или екскурзия до морето. За това как винаги сме се опитвали да ѝ дадем най-доброто според възможностите ни. А сега тя гледаше на нас като на хора, които са я предали.

На следващия ден Мария не ни потърси. Не вдигаше телефона си. Баща ѝ ходеше мълчалив из къщата, а аз плаках цяла нощ. Чудех се къде сбъркахме. Дали прекалено много сме я глезили? Или просто времената са други и децата вече мерят любовта с банкноти?

Седмица по-късно леля Галя дойде на гости. Още от вратата започна:
– Какво сте направили на Мария? Цялата рода говори! Как може такъв малък подарък?

Погледнах я уморено.
– Гале, ние дадохме всичко от себе си. Не остана нищо.

Тя поклати глава.
– Децата вече са други… Искат всичко наготово.

Вечерта седнах до мъжа ми на дивана. Той ме хвана за ръката.
– Ще мине време и ще разбере…

Но аз не бях сигурна. Всяка вечер гледах снимките от сватбата и се чудех дали някога ще можем да върнем онова доверие и близост между нас.

Минаха месеци. Мария все по-рядко се обаждаше. Когато идваше у дома, беше студена и дистанцирана. Виждах как между нас стои невидима стена.

Една вечер я попитах:
– Мария, толкова ли струва нашата любов? Наистина ли вярваш, че парите могат да измерят всичко?

Тя замълча дълго.
– Не знам… Просто ми беше важно да се почувствам специална.

Погалих я по косата.
– За нас ти винаги ще бъдеш най-специалната. Но понякога животът ни учи да ценим нещо повече от подаръците.

Сега седя сама в тъмната кухня и си мисля: Кога забравихме какво означава истинската близост? Дали някога ще можем да си простим заради едни пари? Кажете ми вие – любовта наистина ли има цена?