Дъщеря ми иска да напуснем собствения си дом – как се стигна дотук?

— Мамо, трябва да поговорим сериозно. — Гласът на Мария трепереше, но в очите ѝ нямаше съмнение. Стоеше пред мен в хола, с ръце скръстени на гърдите, а аз усещах как сърцето ми се свива. Беше неделя следобед, а слънцето се прокрадваше през пердетата, хвърляйки златисти петна по стария килим. Съпругът ми, Иван, седеше до мен на дивана, стиснал ръката ми така силно, че пръстите ми побеляха.

— Какво има, Мария? — попитах тихо, макар че вече усещах бурята.

— Не можем повече така. Аз и Петър имаме нужда от пространство. Искаме да започнем нашето семейство тук, в тази къща. Вие с татко… трябва да си намерите друго място.

Думите ѝ паднаха като камък в кладенец. За миг всичко утихна — часовникът на стената, шумът от улицата, дори дишането ми. Погледнах Иван — очите му бяха влажни, но той не каза нищо. В този момент сякаш целият ни живот премина пред очите ми: как строихме тази къща тухла по тухла, как засадихме ябълката в двора, как Мария тичаше босонога по плочките през лятото.

— Това е нашият дом — прошепнах. — Тук сме вложили всичко.

Мария въздъхна и седна срещу нас. — Мамо, разбирам ви, но аз също имам нужда от дом. Петър не може да живее повече при родителите си, а тук има място за всички ни… ако вие си тръгнете.

— И къде да отидем? — намеси се Иван с пресипнал глас. — На квартира? На село при брат ми?

— Ще ви помогнем с наема — отвърна Мария. — Моля ви… Не искам да се караме.

Сълзите ми потекоха безшумно. Спомних си как преди години майка ми ме изпрати от родния дом със сълзи на очи, но никога не поиска да ме изгони. Винаги казваше: „Домът е там, където са хората ти.“ А сега моето дете ме моли да напусна.

В следващите дни атмосферата вкъщи беше като пред буря. Мария и Петър се държаха дистанцирано, а аз и Иван се лутаxме между гняв и отчаяние. Опитах се да говоря с нея:

— Мария, помниш ли как ти обещахме винаги да имаш дом тук?

Тя ме погледна уморено. — Мамо, аз пораснах. Имам нужда от свое пространство. Не искам да ви наранявам.

— Но ти го правиш — прошепнах.

Вечерта Иван не можа да заспи. Седяхме на терасата и гледахме светлините на града.

— Къде сбъркахме? — попита той. — Дадохме ѝ всичко.

— Може би точно това е грешката ни — отвърнах аз. — Дадохме ѝ всичко, но не я научихме да цени това, което има.

На следващия ден отидох при съседката Пенка за съвет. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Знам, че боли. Но времената се промениха. Децата вече не искат да живеят с родителите си. Искат свобода.

— А ние? Кой мисли за нас?

Пенка сви рамене: — Никой. Трябва сами да се погрижим за себе си.

Върнах се вкъщи още по-объркана. Иван вече разглеждаше обяви за квартири в интернет. Не можех да повярвам, че след толкова години ще трябва да напуснем всичко познато и скъпо.

Една вечер Мария дойде при мен в кухнята:

— Мамо… знам, че ви е трудно. Но аз не мога повече така. Чувствам се задушена тук.

Погледнах я дълго:

— А ти някога помисли ли как се чувстваме ние?

Тя замълча.

След още няколко дни Иван предложи компромис:

— Ами ако разделим къщата? Вие горе, ние долу?

Мария поклати глава:

— Не става. Искам да започна начисто.

Тогава разбрах — няма връщане назад. С Иван започнахме да събираме багажа си. Всеки предмет беше спомен: снимки от абитуриентския бал на Мария, първата ѝ рисунка, подаръкът за нашата годишнина…

В деня на преместването стоях пред прага и се обърнах към дъщеря си:

— Надявам се някой ден да разбереш какво е да дадеш всичко за някого… и после той да поиска да си тръгнеш.

Мария ме прегърна силно, но вече беше късно.

Сега седим с Иван в малък апартамент под наем и всяка вечер гледаме към прозорците на старата ни къща. Питам се: това ли е цената на родителската любов? Кога децата забравят колко много значи домът за родителите им?

Кажете ми – вие бихте ли напуснали дома си заради детето си? Или бихте се борили до край?