Дъщеря ми изчезна от живота ми – изповедта на една българска майка за семейните рани, които не зарастват

– Мария, моля те, обади ми се, когато пристигнеш! – гласът ми трепереше, докато тя затваряше вратата след себе си. Не се обърна. Само едно сухо „Добре, мамо“ и после тишина. В този момент не разбрах, че това ще е последният път, когато ще я видя такава – моята дъщеря, моята малка Мария.

Винаги съм вярвала, че сме близки. След като баща ѝ почина, останахме двете – аз и тя срещу света. Гледах я как расте, как се учи да кара колело по улиците на нашия квартал в Пловдив, как се прибира с разкъсани колене и сълзи в очите. Прегръщах я силно и ѝ казвах: „Всичко ще бъде наред, мамо.“

Но не всичко беше наред. Когато Мария срещна Георги, сякаш нещо се промени. Той беше различен – затворен, сдържан, винаги с критичен поглед към мен. Опитвах се да не обръщам внимание. Казвах си: „Това е нейният избор, трябва да го приема.“ Но вътрешно усещах как между нас се появява невидима стена.

– Мамо, Георги не обича да идваш без предупреждение – каза ми веднъж Мария по телефона. – Моля те, уважавай това.

– Но аз съм ти майка! – възкликнах. – Какво толкова? Идвам да ти донеса компотите, които обичаш!

– Не е нужно повече да носиш нищо. Имаме всичко.

Тези думи ме пронизаха като нож. Всяка бурканче компот, всяка кутия с баница беше моят начин да ѝ покажа любовта си. А сега? Сякаш вече не бях нужна.

Сватбата им беше красива, но студена. Георги държеше Мария за ръката така, сякаш я пазеше от мен. След церемонията тя дойде при мен само за миг.

– Благодаря ти за всичко, мамо – прошепна и ме целуна по бузата.

– Ще ми липсваш – казах аз, но тя вече гледаше към него.

След сватбата започнаха да се случват дребни неща. Обаждаше ми се все по-рядко. Когато ѝ пишех съобщения, отговаряше кратко: „Добре сме.“ Ако настоявах да се видим, винаги имаше причина: „Георги е уморен“, „Имаме работа“, „Ще пътуваме“.

Една вечер не издържах и отидох до апартамента им в Кючук Париж. Звъннах на вратата. Отвори Георги.

– Какво правите тук? – попита той хладно.

– Дойдох да видя Мария… донесох ѝ тиквеник.

– Не сме поръчвали нищо. Мария спи.

– Може ли поне да я видя за малко?

– Не е удобно сега.

Върнах се у дома със сълзи в очите и тиквеника в ръце. Седнах на кухненската маса и гледах празната чиния отсреща – мястото на Мария. Спомних си как като малка ми разказваше всичко – кой я е обидил в училище, какво момче ѝ харесва… А сега? Сега бях чужда в собствения си живот.

Минаха месеци. Празниците идваха и си отиваха без нея. На Коледа ѝ писах: „Обичам те! Ще те чакам.“ Не получих отговор.

Съседката ми леля Станка ме гледаше със съжаление:

– Елена, не се тормози толкова. Младите са такива днес…

– Но аз съм ѝ майка! Как може да ме забрави така?

– Може би Георги я настройва срещу теб…

Започнах да се обвинявам. Дали бях прекалено строга? Дали ѝ дадох достатъчно свобода? Или пък прекалено много я обгрижвах? Всяка вечер въртях тези въпроси в главата си като развалена плоча.

Един ден получих писмо. Ръкописът беше нейният – разпознах го веднага.

„Мамо,
Знам, че ти е тежко и че страдаш. Но имам нужда от време и пространство. Не е твоя вина. Просто животът ми вече е друг. Обичам те, но трябва да порасна по свой начин.
Мария“

Четох писмото десетки пъти. Плаках цяла нощ. Опитвах се да разбера – къде сбърках? Защо любовта ми я задуши? Или просто така е писано – децата да си тръгват?

Сега живея сама в нашия апартамент в Пловдив. Всеки ден минавам покрай училището ѝ и си спомням малката Мария с раница на гърба и усмивка до ушите. Понякога сядам на пейката пред блока и гледам как другите майки прибират децата си…

Питам се: Дали някога ще ми прости? Ще мога ли пак да я прегърна така, както преди? Или майчината любов понякога е прекалено тежка за носене?

А вие… случвало ли ви се е детето ви да се отдалечи така? Как продължавате напред?