Дъщеря ми ме помоли да се нанеса за седмица, за да ѝ помагам с внука – оказа се, че имат нужда от много повече от гледане на дете

– Мамо, моля те, остани още малко. Не мога повече сама – гласът на Яна трепереше, докато държеше Виктор в ръце, а очите ѝ бяха зачервени от безсъние. Беше вторият ден от престоя ми в малкия им апартамент в Люлин, а аз вече усещах тежестта на нещо нередно.

Когато Яна ми се обади преди седмица и ме помоли да се нанеса за малко, за да ѝ помогна с Виктор, не се поколебах. Всички приятелки ми казваха: „Стига си тичала при децата, остави ги да се оправят сами!“, но как да оставя дъщеря си сама с толкова грижи? Тя учеше задочно в университета и работеше на половин ден в книжарница. Зет ми, Мартин, работеше като шофьор на камион и често отсъстваше с дни.

Още първата вечер забелязах нещо странно. Яна беше нервна, избухлива, а Виктор плачеше почти непрекъснато. Когато Мартин се прибра към полунощ, между тях прехвърчаха искри.

– Пак ли не си сготвила? – изръмжа той, хвърляйки чантата си на пода.
– Не съм имала време! Виктор цял ден плаче, а трябваше да уча за изпита по педагогика! – отвърна Яна и очите ѝ се напълниха със сълзи.
– Всеки път едно и също! – изсъска Мартин и се затвори в спалнята.

Стоях в кухнята и се преструвах, че мия чинии. Чух как Яна тихо хлипа в хола. Отидох при нея и я прегърнах. „Мамо, не знам какво да правя. Понякога ми се струва, че всичко ще се разпадне.“

На следващия ден опитах да разведря обстановката. Сготвих любимата им мусака, изведох Виктор на разходка в парка пред блока. Говорих с Яна за университета, за мечтите ѝ. Тя призна колко ѝ е трудно да съчетава всичко – детето, ученето, работата и напрежението вкъщи.

– Мартин не разбира – прошепна тя една вечер, докато сгъвахме прането. – Мисли, че всичко е лесно. Като се прибере, очаква всичко да е подредено и спокойно. А аз… аз понякога не мога да дишам от умора.

Виктор беше неспокоен бебе – колики, никнене на зъби, безсънни нощи. Яна беше изтощена до крайност. Опитвах се да ѝ помагам колкото мога – сменях памперси, люлеех го до заспиване, готвех и чистех. Но усещах, че проблемът е по-дълбок.

Една вечер чух как Мартин повишава тон:

– Защо майка ти пак е тук? Не сме ли достатъчно големи да се оправяме сами?
– Ако не беше тя, щях да рухна! – отвърна Яна със задавен глас.
– Ами рухни! Все някога трябва да пораснеш!

Сърцето ми се сви. Не исках да съм причина за скандали, но не можех да оставя дъщеря си сама в този водовъртеж от тревоги.

На третия ден Яна получи паник атака. Седеше на пода в банята и дишаше тежко. Прегърнах я и ѝ говорих тихо:

– Яничка, трябва да потърсиш помощ. Не си сама.
– Мамо, страх ме е… Ако кажа на Мартин, ще мисли, че съм слаба.
– Не си слаба. Силата е да поискаш помощ.

Тази нощ не мигнах. Прехвърлях през ума си всички разговори с приятелки – как осъждат младите майки, че „не могат да се справят“, как ги обвиняват в мързел или слабост. А всъщност никой не вижда колко са сами понякога.

На четвъртия ден седнахме тримата на масата. Виктор спеше в количката до нас.

– Мартине – започнах внимателно – виждам, че и на теб ти е трудно. Но Яна има нужда от повече подкрепа.
– Аз работя по цял ден! Какво още мога да направя? – избухна той.
– Понякога само една дума стига. Или една прегръдка.

Мартин замълча. За първи път видях сълзи в очите му.

– Извинявай… Просто не знам как да помогна. И аз се чувствам безполезен понякога.

Тогава разбрах – не само Яна страдаше. И двамата бяха затворени в собствения си страх и безсилие.

Последните дни от престоя ми бяха различни. Говорихме повече – за умората, за страховете им като родители, за това какво значи да си семейство днес в България: малки заплати, скъпи наеми, липса на помощ от държавата. Разказах им как навремето с баща им сме се карали за глупости и как само разговорите са ни спасявали.

В неделя сутринта Яна ме прегърна силно:

– Благодаря ти, мамо… Не знам как щяхме да се справим без теб.

Когато си тръгвах, оставих бележка на масата: „Не сте сами. Говорете един с друг. Обичам ви.“

Сега седя у дома и мисля: Колко семейства около нас мълчат за трудностите си? Колко майки и бащи се страхуват да поискат помощ? Дали ако говорим повече един с друг, няма да ни е по-леко?

А вие как мислите? Колко често забравяме колко е важно просто да бъдем до близките си?