Дъщеря ми се промени след брака – вече не я познавам

– Лия, моля те, ела поне за малко. Баща ти ще се зарадва толкова много – гласът ми трепереше в слушалката, докато гледах как баща ѝ украсяваше тортата с треперещи ръце.

– Мамо, Петър не иска да излизам тази вечер. Каза, че е по-добре да си остана вкъщи – отговори тя тихо, почти шепнешком, сякаш се страхуваше някой да я чуе.

– Но това е рожденият ден на баща ти! Какво значи „Петър не иска“? Ти си му дъщеря! – не издържах и повиших тон. В този момент усетих как нещо в мен се къса.

– Моля те, не започвай… Не искам да споря. Обещах му – каза тя и затвори.

Останах с телефона в ръка, а сълзите ми се стичаха по бузите. Никога не съм си представяла, че ще дойде ден, в който Лия ще избере някой друг пред семейството си. Винаги сме били близки – споделяхме всичко, смеехме се заедно, плакахме заедно. Когато беше малка, всяка вечер ѝ четях приказки и тя ме прегръщаше силно, сякаш никога няма да ме пусне.

Петър се появи в живота ѝ преди две години. На пръв поглед беше възпитан и сериозен мъж – работеше като счетоводител в голяма фирма в София, идваше от „добро семейство“, както казваше майка ми. Но още от началото забелязах нещо студено в погледа му, нещо контролиращо в начина, по който говореше с Лия. Тя сякаш се свиваше до него, ставаше по-тиха, по-несигурна. Опитах се да говоря с нея, но тя винаги ме уверяваше:

– Мамо, всичко е наред. Просто Петър е по-строг, но ме обича.

След сватбата започнаха промените. Лия спря да идва у дома без предупреждение. Винаги трябваше да пита Петър дали може. Ако го поканехме на вечеря, той често отказваше с извинението, че има работа или че не се чувства добре. Лия започна да носи дрехи, които той одобряваше – вече не виждах любимите ѝ шарени рокли и ярки шалове. Дори прическата си смени – подстрига косата си късо, защото „така било по-практично“.

Една вечер седяхме с баща ѝ на масата и той въздъхна тежко:

– Какво става с нашето момиче? Не мога да я позная… Винаги беше толкова свободолюбива.

– Не знам… Може би така е щастлива – опитах се да го успокоя, но думите ми прозвучаха кухо.

Рожденият му ден наближаваше и аз тайно се надявах Лия да дойде. Приготвих любимата ѝ баница със сирене и тиквеник. Дори купих онзи шоколадов сладолед, който обожаваше като дете. Но когато тя отказа по телефона, усетих как надеждата ми угасва.

На празника масата беше пълна с роднини и приятели, но едно място остана празно. Баща ѝ гледаше към вратата всеки път, когато някой звъннеше на звънеца. По едно време прошепна:

– Може би е закъсняла… Знаеш я каква е разсеяна…

Но тя не дойде.

След няколко дни реших да я посетя без предупреждение. Звъннах на вратата им в панелката в „Люлин“. Петър отвори и ме изгледа хладно:

– Лия е заета. Ако имате нещо важно – кажете ми.

– Искам да видя дъщеря си – отвърнах твърдо.

Той въздъхна и извика:

– Лия! Майка ти е тук!

Тя излезе от кухнята с престилка и влажни ръце. Очите ѝ бяха зачервени.

– Мамо… Не трябваше да идваш без предупреждение – прошепна тя.

– Защо? Какво става тук? Добре ли си? – хванах ръцете ѝ и усетих как треперят.

Петър стоеше до нас като надзирател.

– Всичко е наред – каза Лия бързо и се отдръпна.

– Не изглеждаш добре… Ако има нещо – знаеш, че винаги можеш да ми кажеш – настоях аз.

Тя само поклати глава и избяга обратно в кухнята.

На връщане към вкъщи сълзите ми не спираха. Чувствах се безсилна. Опитах се да говоря с баща ѝ:

– Мислиш ли, че трябва да направим нещо? Да поговорим с нея насаме?

– Ако настояваме прекалено, може съвсем да я изгубим… – прошепна той.

Дните минаваха в тревога и безсънни нощи. Започнах да чета статии за контролиращи връзки и психологически натиск. Разпознах много от признаците у Петър – изолация от семейството, контрол над външния вид и решенията ѝ, липса на самостоятелност.

Една вечер Лия ми писа съобщение: „Мамо, добре съм. Просто така трябва.“

Не издържах и ѝ върнах: „Това не е животът, който заслужаваш.“

Отговор нямаше.

Сега стоя пред прозореца и гледам към празната улица. Чудя се дали някога ще си върна дъщерята или ще остане завинаги чужда в собствения си живот. Къде сбърках? Дали можех да я предпазя? Или всяка майка трябва да пусне детето си по своя път – дори когато този път води към самота?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили? Щяхте ли да се намесите или бихте оставили детето си да направи своя избор?