Дъщеря ми се срамува от мен, защото не мога да я издържам – изповедта на една българска майка

– Мамо, моля те, не идвай с този стар шлифер на вечерята. – Гласът на Елица беше тих, но твърд, докато стоеше на прага на малката ми кухня. В ръцете ѝ трепереше скъпият ѝ телефон, а очите ѝ бяха пълни с нещо, което не исках да разпозная – срам.

Седях до прозореца, където слънцето се бореше да пробие през мръсните стъкла. В ръцете ми беше иглата за плетене – единственото, което ми остана от времето, когато можех да ѝ купя нови дрехи, да ѝ правя кифлички и да ѝ разказвам приказки преди сън. Сега тя беше пораснала жена, омъжена за човек с бизнес в София, а аз – просто пенсионерка с 420 лева на месец и болки в коленете.

– Ели, това е единственият ми шлифер. – Опитах се да се усмихна, но гласът ми прозвуча като чужд.

– Просто… – Тя въздъхна и се загледа през прозореца. – Моля те, мамо. Семейството на Петър… те са различни. Не искам да…

Не довърши. Не трябваше. Разбрах всичко. Не искаше да се срамува от мен пред тях. Аз бях петното върху новата ѝ подредена картина.

Вечерта преди срещата седях сама в кухнята и гледах снимките по стената – Елица като дете, с опърпани колене и усмивка до уши; аз, млада и силна, с престилка и брашно по бузите. Кога се промени всичко? Кога станах неудобна за собствената си дъщеря?

На следващия ден облякох най-чистата си риза и изгладих шлифера си колкото можах. В автобуса към София държах в чантата си буркан домашна лютеница – подарък за новото семейство. През цялото време усещах погледа на Елица върху мен – тревожен, напрегнат.

В апартамента на Петър всичко блестеше – мраморни плотове, огромен телевизор, миризма на скъпи парфюми. Майката на Петър ме поздрави хладно, а баща му дори не стана от масата. Елица се опитваше да изглежда спокойна, но ръцете ѝ трепереха, когато ми сипваше салата.

– Откъде сте? – попита майката на Петър.

– От Пловдив съм. Пенсионерка съм вече трета година – отвърнах тихо.

– А преди това?

– Работих в детска градина. Гледах деца…

– О, колко мило – каза тя с усмивка, която не стигна до очите ѝ.

Петър говореше за новата си кола, за пътуванията им до Италия и Франция. Аз мълчах. Чувствах се като чужденец в собствения си живот.

След вечерята Елица ме изпрати до асансьора.

– Мамо… – започна тя, но аз я прекъснах.

– Не се тревожи, Ели. Знам какво е положението. Не съм глупава.

Очите ѝ се напълниха със сълзи.

– Не исках да те нараня… Просто…

– Просто ти е неудобно от мен – казах тихо. – Знам го отдавна.

Върнах се в Пловдив със свито сърце. Дните минаваха бавно – плетях пуловери за съседските деца, гледах телевизия и чаках телефонът да звънне. Но Елица не се обаждаше.

Една вечер получих съобщение: „Мамо, прости ми.“

Не знаех какво да отговоря. Болката беше твърде прясна.

Седмица по-късно тя дойде неочаквано. Беше сама, без грим, без скъпи дрехи.

– Мамо… – прошепна тя и падна на колене пред мен. – Срам ме е от себе си, не от теб.

Прегърнах я силно. Плакахме дълго – за изгубеното време, за думите, които не сме изрекли навреме.

– Защо бедността ни кара да се срамуваме един от друг? – попита тя през сълзи.

Не знаех какво да кажа. Само я държах в прегръдките си и си мислех: Кога ще спрем да измерваме стойността си с пари? Кога ще разберем, че любовта струва повече от всичко?

А вие как бихте постъпили на мое място? Ще простите ли на детето си такъв срам?