Дъщеря ми спря да ме посещава, след като дадох апартамент на внука си

– Не мога да повярвам, че го направи, мамо! – гласът на дъщеря ми Мария трепереше от гняв, докато стоеше на прага на хола ми. Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но в тях гореше и нещо по-страшно – обида, която не бях виждала досега.

Седях на стария диван, с ръце свити в скута, и се опитвах да намеря думи. Въздухът между нас беше тежък, сякаш някой бе разлял олово по пода. „Как стигнахме дотук?“, питах се безмълвно.

– Мария, моля те, нека поговорим спокойно – прошепнах, но тя вече беше обърнала гръб. Чух как вратата се затръшна. Останах сама, с ехото на стъпките ѝ и с празнотата, която се разливаше в мен като студена вода.

Всичко започна преди месец. Внукът ми Даниел – синът на брат ѝ Георги – беше на двадесет и три и тъкмо завърши университета. Търсеше работа, но в София всичко е скъпо, а той не можеше да си позволи самостоятелно жилище. Георги и жена му живееха в Пловдив и не можеха да му помогнат много. Аз имах малък двустаен апартамент в Люлин, който отдавах под наем от години. Реших да го дам на Даниел – без наем, докато си стъпи на краката.

Когато казах това на Мария по телефона, тя замълча за миг. После гласът ѝ стана леден:

– Значи за мен няма нищо? Защо винаги Георги и неговите деца са ти по-важни?

Опитах се да ѝ обясня – че тя има собствен дом с мъжа си Петър и двете им деца, че никога не е имала нужда от помощ като Даниел. Но думите ми увиснаха във въздуха. Оттогава тя спря да ми звъни. Не дойде и за именния ми ден – за първи път от трийсет години.

Вечерите станаха по-дълги и по-тихи. Слушах тиктакането на часовника и се чудех дали съм сгрешила. Георги ми звънеше често:

– Мамо, не се тревожи за Мария. Ще ѝ мине.

Но аз знаех, че не е толкова просто. Винаги съм се опитвала да бъда справедлива майка. След като мъжът ми почина преди десет години, останах сама с двамата имоти – нашия апартамент в Младост и този малък двустаен в Люлин. Реших да ги запазя за децата си – един ден да ги разделя по равно.

Но животът не е математика. Мария винаги беше по-амбициозна, по-настоятелна. Когато беше малка, се сърдеше, ако купя по-голям подарък на Георги за рождения му ден. Винаги сравняваше, винаги търсеше справедливостта по свой начин.

Петър, зет ми, веднъж ми каза:

– Мамо Елена, Мария е чувствителна. Трябва да ѝ показвате повече внимание.

Опитвах се – водех я на театър, готвех любимите ѝ ястия, помагах с децата ѝ. Но явно не беше достатъчно.

Една вечер Даниел дойде при мен с торба банички и усмивка:

– Бабо, благодаря ти! Без теб нямаше да мога да започна новата работа.

Гледах го как яде на масата в кухнята – същата маса, на която Мария учеше уроците си като дете. Сърцето ми се свиваше от вина и тъга.

На следващия ден реших да отида при Мария. Звъннах ѝ на вратата. Тя отвори с уморено лице:

– Какво искаш?

– Да поговорим…

– Няма какво да говорим. Ти вече избра страна.

– Не съм избирала страна! Просто… Даниел имаше нужда от помощ.

– А аз? Аз никога ли не съм имала нужда? Или моите деца? Защо винаги трябва да давам повече, а получавам по-малко?

Гласът ѝ беше тих, но твърд като камък. Видях болката в очите ѝ – болка, която не можех да излекувам с думи или подаръци.

Върнах се у дома със свито сърце. През нощта не можех да заспя. Спомних си всички онези години – как работех на две места, за да им осигуря всичко; как пропусках свои мечти заради тях; как вярвах, че любовта ще ги държи близо до мен завинаги.

Сега седя сама в хола и гледам снимките по стените – Мария като абитуриентка; Георги с първото си колело; Даниел като бебе в ръцете ми…

Може би сгреших някъде по пътя. Може би никога не съм разбирала напълно децата си. Или може би материалното винаги ще разделя хората повече от всичко друго.

Понякога се питам: ако можех да върна времето назад, щях ли да постъпя различно? Или просто такава е съдбата на всяка майка – да обича еднакво, но никога достатъчно според очакванията?

Кажете ми… има ли справедливост в семейството или всичко е въпрос на гледна точка?