Дъщеря ми в маркови дрехи, а аз в анцуг от пазара – лоша майка ли съм?

– Пак ли ще я водиш така облечена, Мария? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато закусвахме. Зорница, моята петгодишна дъщеря, седеше до мен с рокля Versace, която бях купила на разпродажба онлайн. Аз бях с анцуг от Илиянци – стар, но удобен.

– Какво ѝ има на роклята? – отвърнах тихо, усещайки как бузите ми пламват. – Харесва ѝ.

– На теб харесва ли ти как изглеждаш до нея? Като прислужница си! – не се спря майка ми. – Хората ще говорят, Мария. Виждаш ли се изобщо?

Погледнах се в огледалото до входната врата. Косата ми беше вързана на опашка, лицето ми – без грим, а анцугът ми беше избелял от многото пране. До мен Зорница сияеше като малка принцеса. Усмихваше се широко, държейки ме за ръката.

– Мамо, ще ходим ли пак в парка днес? – попита тя с надежда.

– Разбира се, слънце мое – казах и ѝ намигнах.

Но думите на майка ми кънтяха в главата ми цял ден. В парка усетих погледите на другите майки. Една от тях, Петя, която винаги беше безупречно облечена, се приближи до мен.

– Много хубава рокля има Зорница! – каза тя с престорена усмивка. – Ти откъде си я купила?

– От интернет – отвърнах кратко.

– А ти… не ти ли е студено така? – погледна ме от глава до пети.

Почувствах се като невидима. Все едно аз не съществувах, важна беше само Зорница и нейната рокля. Останалите майки започнаха да шушукат. Чух думи като „комплекси“, „показност“, „разваля детето“.

Вечерта вкъщи съпругът ми Георги също не пропусна да изрази мнение:

– Миме, не мислиш ли, че прекаляваш с тези дрехи? Детето е още малко. А и ние не сме някакви богаташи.

– Не искам да ѝ липсва нищо! – избухнах. – Аз като бях малка, все носех дрехи от братовчедите си. Искам тя да има най-доброто!

– А ти? Себе си забрави ли? Кога за последно си купи нещо за теб?

Замълчах. Не помнех кога бях купувала нещо ново за себе си. Всичко беше за Зорница – дрехи, играчки, уроци по балет. Аз бях на заден план.

Седнах на леглото и заплаках тихо. Чувствах се виновна – и пред себе си, и пред детето си. Дали наистина бях лоша майка?

На следващия ден заведох Зорница на рожден ден у нейна приятелка. Всички деца бяха с обикновени дрешки, само моята дъщеря блестеше с марковата си рокля. Майките ме гледаха странно.

– Мамо, защо всички ме гледат? – попита ме Зорница на тръгване.

– Защото си много красива – казах и я прегърнах силно.

Но после чух как една от жените каза на друга:

– Това дете ще стане ужасно разглезено…

Вкъщи Зорница ме попита:

– Мамо, ти защо винаги си с анцуг?

Не знаех какво да ѝ кажа. За първи път осъзнах, че тя забелязва разликата между нас.

Седнахме заедно на леглото и ѝ казах:

– Зори, мамо, знаеш ли… Понякога мама мисли повече за теб, отколкото за себе си. Искам ти да имаш всичко най-хубаво.

Тя ме прегърна и прошепна:

– Аз искам да сме еднакви! Искам и ти да имаш хубави дрехи!

Тогава разбрах колко съм се заблудила. Бях объркала любовта с материалното. Бях забравила себе си и истинските нужди на детето си.

На следващия ден отидохме заедно на пазара. Купихме си еднакви шарени рокли – евтини, но красиви. Зорница беше щастлива.

Майка ми ни видя и този път само се усмихна:

– Ето ви най-красивите момичета в квартала!

Сега често се питам: дали е важно какво мислят другите? Или е по-важно да сме щастливи заедно? Кажете ми вие: къде е границата между грижата за детето и това да забравиш себе си?