Дъщеря ми вече не е същата: Как зетят ми отне собственото ми дете

– Не ме разбираш, мамо! – гласът на Мария трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоеше на прага на детската си стая, която вече не беше нейна. Вече беше на Петър, на новия ѝ живот, на всичко, което аз не можех да разбера.

– Как да те разбера, когато не искаш да говориш с мен? – отвърнах аз, опитвайки се да не издам колко ме боли. Вече не броя нощите, в които се будя с мисълта: „Къде сбъркахме?“

Мария беше нашето слънце. Родих я след години борба с безплодието, след молитви и сълзи. Отгледахме я с баща ѝ – Иван – с цялата любов, на която бяхме способни. Тя беше нашата гордост – отличничка, пианистка, момиче с големи мечти. Но всичко се промени, когато срещна Петър.

Петър беше различен. Не беше лош човек, но беше затворен, мълчалив и някак… студен. Още от първата вечер, когато го поканихме на вечеря, усетих хлад между нас. Не се засмя нито веднъж, не попита нищо за нас, за Мария като дете. Само гледаше часовника си и отговаряше с едносрични думи.

– Мамо, той е просто срамежлив – защитаваше го Мария. – Ти винаги търсиш кусури у хората!

Но аз усещах нещо друго. С времето Мария започна да се променя. Все по-рядко идваше у дома, все по-рядко звънеше. Когато се омъжиха, сякаш някой затвори вратата между нас.

– Не мога да дойда тази неделя, Петър има работа – чувах всеки път по телефона.

– А ти? Ти нямаш ли нужда да видиш майка си? – питах я аз.

– Мамо, не разбираш…

И така започнаха споровете. Понякога крещяхме една на друга по телефона. Понякога тя затваряше без дума. Иван се опитваше да ни помири:

– Остави я, ще ѝ мине. Младите са такива…

Но аз виждах как Мария се отдалечава от нас все повече. На Коледа дойде само за час и половина. Петър седеше мълчаливо на дивана и гледаше телефона си. Мария изглеждаше напрегната, сякаш се страхуваше да ни погледне в очите.

След празниците я попитах:

– Добре ли си? Щастлива ли си?

– Да, мамо! Просто… просто имаме много работа.

Но аз знаех – не беше само работата. Петър не ѝ позволяваше да идва често у дома. Виждах го в погледа ѝ – винаги търсеше одобрението му преди да каже нещо. Веднъж я чух как му шепне в коридора:

– Моля те, остани още малко…

Той само поклати глава и тя веднага стана нервна.

С Иван започнахме да се караме заради това. Той твърдеше, че преувеличавам:

– Не можеш да контролираш живота ѝ! Тя е голяма жена!

– Но тя не е щастлива! Не го виждаш ли? – крещях аз.

– Може би просто ти липсва…

Да, липсваше ми. Липсваше ми момичето, което ми разказваше всичко – първите си влюбвания, провалите в училище, мечтите си за бъдещето. Сега до мен стоеше жена, която едва ме поглеждаше.

Една вечер Мария дойде сама. Очите ѝ бяха подпухнали.

– Мамо… – прошепна тя и се разплака в ръцете ми.

– Какво има? Какво ти прави той?

– Не ме бие… просто… той иска всичко да е по негово. Не мога да излизам с приятелки, не мога да ви звъня често… Казва, че семейството трябва да е само между двама души.

Сърцето ми се сви от болка и гняв.

– Това не е семейство! Това е затвор!

– Моля те, мамо… Не искам скандали…

Тогава разбрах – Мария беше изгубила себе си в този брак. Беше станала чужда за мен и за себе си.

Опитах се да говоря с Петър. Поканих го на разговор.

– Петре, Мария страда. Защо я държиш далеч от нас?

Той ме погледна студено:

– Това е нашият живот. Вие сте прекалено обсебващи. Оставете ни на мира.

Почувствах се безсилна. За първи път в живота си не знаех как да помогна на детето си.

Сега пиша тези редове и се питам: Къде сбъркахме? Дали я обичахме прекалено? Дали я задушавахме с грижите си? Или просто съдбата ни наказа с този зет?

Всяка вечер гледам снимките ѝ като малка и се чудя: Ще върне ли някога Мария онази светлина в очите си? Ще намери ли сили да бъде отново себе си?

А вие какво бихте направили на мое място? Как се спасява дете от собственото му семейство?