Дъщеря ми винаги казваше, че не иска деца. Сега ме моли за помощ, а аз не знам дали ще се справя

– Мамо, моля те, отвори! – гласът на Елица трепереше зад вратата, а аз стоях замръзнала в коридора, с чаша чай в ръка. Беше три сутринта. Никога не идваше по това време. Никога не плачеше така.

Отворих и я видях – цялата разрошена, с подпухнали очи, а в ръцете ѝ – бебе. Мъничко момиченце, увито в одеяло. Сърцето ми се сви. Не знаех какво да кажа. Само я прегърнах.

– Мамо, не мога повече. Не знам какво да правя. – Гласът ѝ беше пресипнал от плач.

Елица винаги беше различна. Още от ученичка повтаряше: „Аз няма да имам деца. Не съм създадена за това.“ Когато приятелките ѝ започнаха да раждат, тя само поклащаше глава: „Мамо, не всяка жена трябва да стане майка, за да е щастлива.“ Приемах го трудно, но с времето се примирих. Дори започнах да я разбирам.

Но тази нощ всичко се промени. Седнахме на дивана, а тя държеше бебето толкова несигурно, сякаш държи чужд живот в ръцете си.

– Какво се случи? – попитах тихо.

– Борис ме остави. Каза, че не може повече с мен и с… – погледна към бебето и избухна в сълзи. – Аз… аз не мога сама. Не мога да бъда майка. Не знам как се прави това!

Седях до нея и усещах как страхът ѝ се прелива в мен. Спомних си първите дни след раждането ѝ – как и аз не знаех нищо, как плаках от умора и безсилие. Но тогава имах майка си до себе си. А сега… Елица имаше само мен.

– Ще ти помогна – казах, макар да не бях сигурна дали мога.

Следващите дни бяха като сън наяве. Бебето плачеше почти постоянно. Елица беше като сянка – гледаше през прозореца с празен поглед, не ядеше, не спеше. Опитвах се да я накарам да държи малката Мария (кръстена на мен), но тя се плашеше от всеки звук.

– Мамо, защо не мога да я обичам? Защо не усещам нищо? – прошепна една вечер, докато седяхме на кухненската маса.

– Любовта идва с времето, Елице. Понякога е нужно повече време – опитах се да я успокоя.

– А ако никога не дойде? Ако съм лоша майка? – очите ѝ бяха пълни със страх.

Виждах себе си в нея – младата Мария, която се страхуваше от всичко ново и непознато. Но тогава времената бяха други. Сега хората очакват жената да бъде щастлива майка още от първия ден. А ако не е? Ако не може?

Съседките започнаха да шушукат: „Видя ли Елица? С бебе! А уж казваше, че няма да ражда…“ В магазина ме гледаха с любопитство: „Как е младата майка?“, питаха уж загрижено.

Една вечер Елица избухна:

– Омръзна ми всички да ме гледат сякаш съм чудовище! Защо никой не разбира колко ми е трудно?

Прегърнах я силно:

– Защото хората обичат да съдят, без да знаят какво носиш в сърцето си.

Минаха седмици. Малката Мария растеше, а Елица постепенно започна да се усмихва повече. Един ден я видях как я гушка и ѝ пее приспивна песен – същата, която аз ѝ пеех като дете. Очите ми се напълниха със сълзи.

Но страховете ми останаха. Ще успее ли Елица да бъде майка? Ще намери ли сили да обича детето си така, както заслужава?

Понякога нощем лежа будна и се питам: „Дали направих достатъчно за дъщеря си? Дали ще мога да ѝ помогна да намери себе си като майка?“

А вие как бихте постъпили на мое място? Може ли една жена да се научи да бъде майка въпреки страховете си?