Дъщеря ни изчезна, а години по-късно остави детето си на прага ни: Къде сбъркахме?

„Мамо, моля те, отвори! Моля те!“ – гласът беше дрезгав, почти неузнаваем, но сърцето ми го позна веднага. Беше три през нощта, дъждът плющеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз стоях босa пред входната врата, с ръка на дръжката и сърце, което блъскаше в гърдите ми като обезумяло.

Отворих. На прага стоеше малко момиченце, мокро до кости, с огромни кафяви очи и раница на гърба. До нея – никой. Само бележка, сгъната на две: „Мамо, татко, това е Елица. Моля ви, грижете се за нея. Не ме търсете.“

Светът ми се срина за втори път. Първият беше преди пет години, когато дъщеря ми Мария изчезна без следа. Тогава бяхме семейство – аз, съпругът ми Георги и Мария. Тя беше нашата гордост: отличничка в 133-то училище, свиреше на пиано, ходеше на олимпиади по математика. Всички ни завиждаха за „перфектното“ дете.

Но нещо се промени в нея още в десети клас. Затвори се в себе си, започна да излиза с нови приятели – момчета с кожени якета и момичета с тежък грим. Вечерите ѝ станаха по-дълги, а разговорите ни – по-кратки. Георги настояваше да я следим, да ѝ четем съобщенията. Аз вярвах, че трябва да ѝ дадем свобода. „Това е пубертетът“, казвах си. „Ще мине.“

Една вечер Мария не се прибра. Телефонът ѝ беше изключен. Обиколихме всички болници, полицията, приятелите ѝ – никой не знаеше нищо. Или поне така твърдяха. Полицията каза: „Може би е избягала доброволно.“

Минаха месеци. После години. Георги се затвори в себе си, започна да пие повече, а аз се вкопчих в работата си като учителка по литература. Всяка вечер гледах снимката ѝ на бюрото и се питах: Къде сбъркахме? Дали бях твърде строга? Или твърде мека? Дали трябваше да я държа по-близо или да я пусна по-рано?

И ето я сега – внучката ми Елица. На шест години, с коса като на Мария и същите упорити устни. Първата нощ не спахме – тя плака тихо под завивките, а аз седях до нея и галех косата ѝ.

На сутринта Георги седеше на масата с чаша кафе и цигара.
– Какво ще правим сега? – попита той глухо.
– Ще я гледаме – казах твърдо. – Тя е наша внучка.
– А Мария?
– Не знам…

Започнахме отначало – първи учебен ден в новото училище, срещи с учители, родителски срещи. Елица беше тиха, но умна. Рисуваше майка си – жена с дълга коса и тъжни очи.

Веднъж я попитах:
– Къде е мама ти?
Тя сви рамене.
– Каза ми да слушам баба и дядо.

Вечерите ни станаха различни – вместо тишината на загубата, вкъщи отново имаше смях и детски глъч. Но болката не изчезна. Всяка вечер се молех Мария да е жива и здрава. Понякога си представях как звъни на вратата и влиза усмихната: „Мамо, върнах се.“

Една вечер намерих писмо в раницата на Елица. Почеркът беше на Мария:
„Мамо,
Знам, че ви нараних. Не можех да остана – светът ми беше тесен, задушавах се. Не съм щастлива далеч от вас, но не мога да се върна още. Обичам ви. Грижете се за Елица така, както се грижихте за мен.“

Сълзите ми капеха върху хартията. Георги ме прегърна за първи път от години.
– Ще я чакаме – прошепна той.

Минаха месеци. Елица започна да пита повече за майка си:
– Баба, защо мама не идва?
– Защото има работа далеч… Но тя те обича много.
– А ти обичаш ли я?
– Повече от всичко.

Понякога чувам хората да шушукат зад гърба ни: „Виж ги тия… Дъщерята им избяга, а сега гледат внучето.“ Други ни съчувстват: „Голямо изпитание ви даде Господ.“

Истината е, че всеки ден се боря със себе си – между гнева и прошката, между вината и надеждата. Дали можех да направя нещо различно? Дали ако бях по-добра майка…

Сега гледам Елица как рисува слънце и къща с три прозореца.
– Това е нашият дом – казва тя.
– А къде е мама?
– Тя е слънцето.

Понякога си мисля: дали някога ще разбера защо Мария избра да си тръгне? И дали ще намеря сили да ѝ простя напълно?

А вие как бихте постъпили? Може ли една майка някога да спре да чака детето си?