Децата ми едва ме помнят: Последното ми предупреждение

– Мамо, пак ли започваш с тези приказки? – гласът на дъщеря ми Елица прозвуча раздразнено по телефона. – Имам си работа, не мога да тичам до вас всеки уикенд.

Стиснах слушалката, усещайки как гневът и обидата се смесват в гърдите ми. Беше вторник следобед, а аз отново стоях сама в апартамента ни в Люлин. Мъжът ми, Иван, отдавна беше загубил силите си – след инсулта почти не ставаше от леглото. Всичко беше върху мен: пазаруване, готвене, лекарства, сметки, грижи за него. А децата ни – Елица и Петър – бяха заети със собствените си животи. Елица работеше като счетоводителка в центъра, Петър беше програмист и живееше с приятелката си в Младост. И двамата рядко се обаждаха, още по-рядко идваха.

– Ели, не искам да ти преча – казах тихо. – Но вече не издържам. Татко ти е зле, а аз съм на ръба. Ако не започнете да помагате, ще продам апартамента и ще отида в дом. Не мога повече така.

От другата страна настъпи тишина. После тя въздъхна:

– Мамо, не говори глупости. Кой ще те вземе в дом? И защо ще продаваш всичко? Това е нашият дом!

– Вашият? – гласът ми трепереше. – Кога за последно дойде да видиш баща си? Кога ме попита как съм?

Тя затвори без да каже довиждане.

Седнах на кухненския стол и се разплаках. Сълзите ми капеха върху покривката с петна от кафе. Спомних си как преди години тичахме по морето с децата, как се смеехме на плажа в Обзор. Как им шиех дрехи, когато нямахме пари за нови. Как Иван работеше на две места, за да имаме всичко. А сега? Сега бяхме сами.

Вечерта Петър се обади.

– Мамо, Елица ми каза какво си й казала. Не се излагай! Какъв дом, какви пет лева? Ще минем през уикенда, добре ли е?

– Не е добре – отвърнах. – Татко ти има нужда от помощ всеки ден. Аз също. Не съм робот.

– Добре де, ще измислим нещо – каза той разсеяно. – Но не продавай апартамента! Това е за нас…

– За вас ли? – прекъснах го. – А ние с баща ти какво сме? Пречка?

Той замълча.

На следващия ден отидох до нотариуса. Взех информация как мога да продам жилището и да си осигуря място в хубав дом за възрастни в Банкя. Върнах се вкъщи с папките под мишница и ги сложих на масата пред Иван.

– Какво правиш? – попита той с пресипнал глас.

– Давам им последен шанс – отвърнах твърдо. – Или ще ни помогнат, или ще се погрижа сама за себе си.

Той кимна уморено.

В петък вечерта Елица дойде. Беше нервна, гледаше часовника си през цялото време.

– Мамо, това е абсурдно! Как можеш да ни заплашваш така? Ние сме ти деца!

– Деца ли сте ми? – погледнах я право в очите. – Когато имахте нужда от мен, бях до вас ден и нощ. Сега аз имам нужда от вас. Къде сте?

Тя млъкна. После избухна:

– Имам работа! Имам семейство! Не мога да зарежа всичко!

– А аз? Аз нямам ли семейство? Нямам ли право на помощ?

Петър пристигна малко по-късно с торба банички и бутилка сок.

– Донесох ви нещо за вечеря…

Погледнах го с болка.

– Не искам банички, Петре. Искам да се почувствам жива. Да знам, че не съм сама.

Той седна до мен и за първи път от години ме прегърна.

– Извинявай, мамо… Просто… животът ни завъртя…

– И нашият живот ни завъртя – прошепнах.

В следващите дни започнаха да идват по-често. Елица ми помогна с пазаруването, Петър смени крушките и оправи бойлера. Но усещах, че го правят повече от страх да не загубят апартамента, отколкото от истинска грижа.

Една вечер седнах до Иван и му казах:

– Мислиш ли, че някога ще разберат какво е самота?

Той ме хвана за ръката и прошепна:

– Дано не им се налага…

Понякога се чудя: заслужаваме ли тази самота след всичко дадено? Или просто такава е съдбата на старите родители в България?