Денят, в който изгоних сина и снаха си от дома си

– Не мога повече! – гласът ми се разнесе като гръм в малкия ни хол, а чашата с чай в ръката на Мария се разтрепери. Синът ми, Даниел, ме погледна с онзи поглед, който помня още от детството му – смесица от инат и болка. Снахата ми, Ива, седеше до него, стиснала устни, сякаш се опитваше да не избухне.

Три години живеехме заедно. Три години, в които мислех, че помагам на детето си да стъпи на краката си. След като Даниел остана без работа и не можеха да си позволят квартира, ги поканих у дома. Казах си: „Това е временно. Ще се оправят.“ Но временното се проточи. И всеки ден усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми.

Първо бяха дребните неща – Ива оставяше дрехите си навсякъде, Даниел забравяше да изхвърли боклука. После започнаха споровете – кой ще готви, кой ще чисти, кой ще плаща сметките. Аз се опитвах да бъда медиатор, но често се оказвах в ролята на виновник. Вечерите ни се превърнаха в бойно поле от недомлъвки и обиди.

– Татко, пак ли започваш? – Даниел въздъхна тежко.
– Не започвам аз, а вие не спирате! – отвърнах по-остро, отколкото исках.
– Ако ти е толкова трудно с нас, кажи го направо! – Ива най-накрая проговори, гласът ѝ трепереше.

Замълчах. За миг ми се прииска да можех да върна времето назад – до онези дни, когато Даниел беше малко момче и ме гледаше с възхищение. Сега между нас стоеше стена от разочарование и неизказани думи.

Вечерта се прибрах по-късно от обикновено. Вратата на стаята им беше затворена, чуваха се приглушени гласове. Седнах на кухненската маса и се загледах в снимката на покойната ми съпруга. „Какво би направила ти?“ – прошепнах. Тя винаги намираше начин да ни събере около масата, да ни накара да се смеем въпреки всичко. Аз не успях.

На следващия ден напрежението избухна. Ива беше изнервена заради поредното интервю за работа, Даниел беше раздразнен, че не може да намери тишина за онлайн срещата си. Аз просто исках малко спокойствие след тежкия ден на работа.

– Това не е хотел! – извиках. – Не може всеки да прави каквото си иска!
– Ами като не ти харесва, кажи ни да си ходим! – Даниел скочи от стола.
– Добре! Ходете си! – думите излязоха сами, без да ги мисля.

Настъпи тишина. Ива избухна в сълзи. Даниел ме гледаше невярващо.

– Наистина ли го мислиш? – прошепна той.
– Да… Мисля го – казах тихо. – Не мога повече така.

Събираха багажа си цяла нощ. Чувах как Ива хлипа зад вратата. Даниел не каза нито дума повече. На сутринта просто затвориха вратата след себе си.

Останах сам. В първите дни изпитвах облекчение – най-накрая тишина, най-накрая домът ми беше само мой. Но после започнаха въпросите: „Ами ако не намерят квартира? Ами ако се скарат? Ами ако никога повече не ми проговорят?“

Съседката леля Пенка ме срещна на стълбите:
– Какво стана с младите? Не ги виждам вече…
– Отидоха си… – отвърнах и усетих буца в гърлото си.
– Ех, Петре… Семейството е най-важното…

Думите ѝ ме преследваха цял ден. Вечерта седнах сам на масата и за първи път усетих истинската тежест на решението си. Спомних си първия рожден ден на Даниел, първия му учебен ден… Всички онези моменти, когато бяхме едно семейство.

Сега сме разделени. Не знам дали ще ми простят. Не знам дали аз ще мога да си простя.

Понякога се питам: кое е по-важно – да запазиш мира в собствения си дом или да рискуваш да изгубиш семейството си завинаги? Как бихте постъпили вие на мое място?