Денят, в който си тръгнах: Щастието зад фасадата
– Пак ли ще закъснееш? – гласът ми трепереше, докато гледах Димитър как си връзва вратовръзката пред огледалото. Беше седем сутринта, а в апартамента ни в Младост цареше студена тишина, прекъсвана само от тихите стъпки на Лили в детската стая.
– Имам среща с шефа, не мога да закъснея – отговори той, без да ме погледне. Гласът му беше рязък, почти раздразнен. Отдавна вече не се карахме – просто мълчахме. Мълчанието беше по-силно от всеки скандал.
Погледнах се в огледалото – сенки под очите, косата ми вързана на небрежна опашка. Изглеждах като сянка на жената, която някога бях. Всяка сутрин се питах: „Това ли е животът ми? Това ли е щастието, за което мечтаех?“
Димитър излезе, затваряйки вратата с леко трясване. Останах сама с мислите си и с Лили, която вече се беше събудила и ме гледаше с големите си кафяви очи.
– Мамо, пак ли ще се карате? – попита тя тихо.
Сърцето ми се сви. Не исках дъщеря ми да расте в дом, където любовта е само спомен. Прегърнах я силно.
– Не, слънчице. Всичко ще бъде наред.
Но знаех, че лъжа. Вече не можех да се преструвам. Всяка вечер заспивах с усещането за празнота, а всяка сутрин се будех с чувство за вина – че не съм достатъчно добра майка, съпруга, жена.
Майка ми винаги казваше: „Търпи! Така е във всяко семейство.“ Но аз не исках да търпя. Не исках Лили да мисли, че любовта е компромис със самата себе си.
Вечерта, когато Димитър се прибра, седнахме на масата заедно. Той ядеше мълчаливо, а Лили рисуваше с пастели.
– Митко… – започнах плахо. – Мисля… мисля, че трябва да поговорим.
Той остави вилицата и ме погледна за първи път от дни.
– За какво?
– Не съм щастлива. Не сме щастливи. Лили усеща всичко…
– И какво предлагаш? – гласът му беше леден.
– Искам… искам да си тръгна. Да взема Лили и да започнем отначало.
Настъпи тишина. Само тиктакането на часовника се чуваше. Димитър стана рязко.
– Не можеш просто така да си тръгнеш! Какво ще кажат хората? Как ще живееш сама? Нямаш работа, нямаш пари…
– Ще намеря начин. По-страшно е да остана тук и да се разпадам всеки ден.
Той излезе от стаята без дума повече. Лили ме гледаше уплашено.
Следващите дни бяха ад. Майка ми дойде веднага щом разбра.
– Срамота! Какво ще кажат съседите? Как ще гледаш дете сама? Димитър е добър човек!
– Добър е… но не ме обича. И аз не го обичам вече.
– Любовта минава! Важното е семейството да е цяло!
Плаках цяла нощ. Но решението вече беше взето.
На сутринта събрах малко дрехи в една чанта. Лили държеше любимото си мече.
– Мамо, къде отиваме?
– На по-добро място, слънчице. Там, където ще сме щастливи.
Излязохме от апартамента без да се обръщаме назад. Вървяхме по улиците на София – аз с треперещи ръце, Лили до мен с доверие в очите.
Първите седмици бяха кошмарни. Намерих малка стая под наем в Люлин – студена, с мухъл по стените, но беше нашият нов дом. Търсих работа навсякъде – чистех офиси сутрин, следобед сервирах в кварталното кафене.
Майка ми не ми говореше месеци наред. Баща ми само въздишаше по телефона: „Можеше поне заради детето да останеш.“
Лили плачеше нощем за баща си. Аз плачех тайно в банята – от умора, страх и вина. Но всяка сутрин ставах и продължавах напред.
Една вечер Лили ме прегърна силно:
– Мамо, тук е по-хубаво. Ти пак се усмихваш.
Тогава разбрах – направила съм правилния избор.
С времето намерих по-добра работа като помощник-възпитател в детска градина. Започнах да уча вечерно педагогика в Софийския университет. Лили растеше щастлива – имаше приятели, смях и спокойствие у дома.
Димитър идваше да я вижда всяка събота. Понякога ме гледаше с упрек, друг път с тъга. Но вече не изпитвах вина – само благодарност към себе си, че имах смелостта да избера щастието пред страха.
Сега често се питам: Колко жени още живеят зад фасадата на „перфектното семейство“, докато вътре умират малко по малко? Колко още ще търпят заради хорското мнение?
А вие… бихте ли имали смелостта да изберете себе си?